— Кажете на Гай Марий, Публий Сулпиций и на които сенатори са останали още в Сената, че ще се срещнем на Марсово поле.

Предложение, на което нито пратениците повярваха, нито самият Сула.

Най-накрая, пред Тускулум Сула се сблъска със самия градски претор Марк Юний Брут. Да му вдъхва повече кураж до него стоеше един от другите претори. Дванайсетте ликтори — по шестима за всеки от преторите — се бяха скупчили край пътя и всячески се опитваха да скрият брадвите между дървените пръчки в сноповете си.

— Луций Корнелий Сула, пратен съм от римския Сенат и народ да застана на ето това място и да забраня на армията ти да прекрачи зад мен — рече заплашително Брут. — Легионите ти са въоръжени, а никой не знае да ти е бил отреден триумф. Забранявам им да продължават нататък към Рим.

Сула дори не продума, сякаш се опитваше само с поглед да смрази двамата претори. Предните редици на армията му буквално отместиха пратениците от пътя и ги захвърлиха при обезумелите от ужас ликтори. Един след друг петте легиона се понесоха по пътя към Рим. Там, където Вия Латина се кръстосваше с първия от няколкото обиколни пътища, опасали римските крепостни стени, заповяда на войниците да спрат и раздели армията си на части. Дори да имаше хора, повярвали, че консулът ще разположи мирно и тихо армията си на Марсово поле, сега и те трябваше да се убедят в намеренията му да нахлуе в града.

— Квинт Помпей, ще поемеш Четвърти легион и ще заемеш позиции пред Колинската порта — нареди той като се чудеше дали на колегата му ще стигне достатъчно смелост да си свърши работата докрай. — Няма да влизаш в града — успокои го за всеки случай, — затова няма от какво да се тревожиш. Задачата ти е да препречиш пътя на всяка войска, която се появи по Вия Салария. Нека войниците ти вдигнат лагер и изчакат заповедите ми. Ако по пътя наистина се появят войски, веднага ми прати съобщение. Аз ще съм при Есквилинската порта.

След което се обърна към Лукул:

— Луций Лициний, ти ще поемеш Първи и Трети легион и ще се отправиш на север. За съвсем кратко време трябва да изминеш голямо разстояние. Ще прекосиш Тибър по Мулвиевия мост, после ще заобиколиш през Ватиканското поле и ще се установиш при Транстиберим. Ще заемеш целия район и ще установиш контрол над мостовете — моста през остров Тибър, Емилиевия мост и стария Дървен мост.

— Да оставя ли пазачи и на Мулвиевия?

Сула се усмихна победоносно.

— Не се очакват легиони по Фламиниевия път, Луций Лициний. Получих писмо от Помпей Страбон. Пише, че искрено съжалява за противоконституционните действия на Публий Сулпиций и че ще бъде доволен, ако Гай Марий не поеме командването във войната срещу Митридат.

След което изчака Помпей Руф и Лукул да се отдалечат от кръстопътя, на който бяха застанали, и поведе своите войски — Втори легион, както и един безименен, който не принадлежеше на армията на Сула и не се радваше на собствен номер — към Есквилинската порта. От мястото, където се събираха в едно околовръстният път, Вия Латина и Вия Апия, беше твърде далеч до Сервиевите стени и човек не можеше да бъде сигурен дали наистина дебнат наблюдатели, или само така му се струва. Когато обаче Сула продължи на изток и се озова сред безкрайните алеи от гробниците, крепостните стени вече бяха достатъчно близо; дори войниците от последните редици можеха да се уверят, че зад зъберите се е събрала тълпа граждани, дошли да видят нещо, за което никога не биха повярвали на очите си.

Щом стигна Есквилинската порта, Сула веднага доказа, че не смята да отстъпва. Заповяда на безименния си легион да влезе в града, при това не с цел да се пръсне из улиците, а да овладее крепостта. За броени минути войниците се изкатериха по Сервиевите стени и веднага заеха Агера, най-здравата част от римските укрепления. Агера свързваше двете порти, Колинска и Еквилинска, така че хората на Сула бяха влезли в пряк контакт с тези на Помпей Руф. След като настани така единия легион по протежението на дългата крепостна стена, застана начело на първите две кохорти от Втори легион и зае големия пазар, намиращ се от вътрешната страна на Есквилинската порта. Останалите части от легиона се строиха пред самата порта. Рим беше затворен отвсякъде. Само от Публий Сулпиций и Гай Марий зависеше какво ще последва.

Есквилинският хълм не беше твърде удобен за разгръщане на военни маневри. Улиците, които тръгваха от Форум Есквилинум, бяха все тесни и криви, а където се отвореше празно пространство, веднага се намираше търговец да го задръсти със сергията или каруцата си. Самият пазар беше препълнен с продавачи и купувачи, с перачки и водоносци, с безделници и пиячи, които си проправяха път между волски коли, разменяха си любезности с чакащите магарета или се надвикваха с учителите, провеждащи уроците си зад някоя сергия. До Форум Есквилинум се стигаше по множество малки улички, но иначе той събираше в себе си две големи артерии — Кливус Субуранус, водещ към сърцето на Субура, и Викус Сабуци, който следваше югозападния склон на хълма и стигаше до работилниците и складовете, наредени около блатото Палус Церколие. Така или иначе, именно в тази част на града се проведе битката за Рим, само час след като Сула нахлу през градските порти.

Разбира се, самият пазар бе веднага разчистен. Там, където допреди малко човек не можеше да мине от народ и сергии, сега стоеше строен, цял легион слухтящи войници, които дебнеха откъде ще дойде опасността. Облечен в бойни доспехи, Сула беше яхнал мулето си и гордо се пъчеше встрани от знамето на консулския Втори легион. След като почакаха близо час, войниците най-сетне дочуха шум, който идеше от подножието на хълма и лека-полека заглушаваше гласовете на стълпилите се край площада зяпачи. Шумът ставаше все по-силен и отчетлив и скоро се разбра, че по улицата се придвижват разярени мъже, нетърпеливи да се сбият с някого.

Нахлуха почти едновременно от всички улици и улички, излизащи на Есквилинския Форум. Най-отпред вървяха хората от Сулпициевата „охрана“, следвани от множество роби и освобожденци, които Гай Марий и синът му бяха успели да съберат за отпор, до голяма степен благодарение на Луций Декумий и останалите членове на римските колегии на кръстопътищата. Щом забелязаха правите редици на римските легионери, щом сребърните щандарти заблестяха в очите им, нападателите замръзнаха по местата си. Зад консула стоеше мирно цял отряд от тръбачи и барабанчици, които напълно невъзмутимо — или така поне изглеждаше — чакаха заповедите на своя началник.

— Тръбата да засвири, мечове в ръка, щитове пред гърди! — обърна се към легиона си Сула, както винаги ледено спокоен.

От всички тръбачи един-единствен надигна инструмента пред устата си, но щом звуците на бойния сигнал прокънтяха из площада, мигом им отговори звънтенето на няколко хиляди доспехи. Легионерите извадиха оръжията си, а щитовете на най-предната редица сякаш се сляха в непробиваема стена от желязо.

— Барабаните да забият. Редиците да се стегнат. Очакваме атака.

Гласът на Сула отекна из целия площад — до такава степен се бяха смълчали всички.

Барабаните заиграха в смразяващ ритъм и ударите на палките започнаха да се набиват като с чук в ушите на тълпата. Гладиаторската паплач, скупчила се срещу легионерите, навярно по-малко би се уплашила, ако насреща й излезеше орда крещящи варвари, но равномерното биене на барабаните беше способно да пропъди и последните капчици смелост в душата на Сулпициевите разбойници.

По едно време тълпата изведнъж се разтвори и най-отпред се показа Гай Марий, с меч в ръка, с шлем над очите, с аленочервено наметало около врата — дрехата на римските пълководци. До него стоеше Сулпиций, а зад двамата — младият Марий.

— Атака! — извика мощно Марий и от гърлото му се разнесе див крясък.

Хората му понечиха да се подчинят на заповедта, но пространството беше твърде тясно и нямаше как да се разгърнат с цялата си мощ. Колкото и да натискаха върху легионерите, така и не можаха да ги побутнат нито с крачка. Те ги гледаха с презрение и ги блъскаха на свой ред с щитовете си, без дори да посягат с мечовете.

— Тръбите да засвирят атака — нареди Сула и като се извъртя на седлото си, грабна сребърния орел на Втори легион.

След огромно усилие на волята и единствено за да угодят на своя пълководец — сега, когато дойде време да се прибегне до сила, никой от легионерите не желаеше да пролива кръв — войниците надигнаха мечове и отвърнаха на удара с удар.