— Дължа всичко на всичко десет хиляди сестерции, Луций Корнелий — отвърна му той, сякаш в това нямаше нищо необичайно. — Все пак се надявам брат ми Варон да се е погрижил да изплати всичко навреме. През последните години той стана човекът с парите. Аз воювам. Ако не бяха вуйчо ми Метел Нумидик и братовчед ми Пий, нямаше да събера достатъчно да покрия сенаторския ценз.

— Е, това не е причина да униваш, Луций Лициний! Когато отидем на изток и разгромим Митридат, ще сложим ръка върху доста злато.

— Какви са ти намеренията? — искаше да знае Лукул. — Ако веднага се качим на корабите и отплаваме, законът на Сулпиций ще ни застигне чак в Гърция. Вече ще е късно да ни връщат.

— Не, мисля, че ще е по-добре да остана и да видя как ще се развият събитията. Би било глупаво да отплавам, без да съм сигурен в пълномощията си. — Въздъхна. — Това, което трябва най-напред да сторя, е да пиша на Помпей Страбон.

Сивите очи на Лукул не се откъсваха от лицето на началника му. Личеше си, че едва се сдържа да не му зададе някакъв въпрос. Само един човек можеше да се справи с подобна ситуация и това беше Сула.

Шест дни по-късно пристигна писмо от Флак Принцепс Сенатус. Писмото беше лично и го носеше частен куриер. Сула разчупи печата и внимателно прегледа краткото му съдържание.

— Няма що — възкликна той пред Лукул, който му бе предал писмото в квартирата. — Оказва се, че занапред Рим има само четиридесет сенатори. Всички римляни, които Варий осъди на изгнание, са поканени да се завърнат обратно по домовете си. Ако обаче и сред тях има длъжници, нямат право да заемат местата си в Сената. Както може да се очаква, всички имат дългове. Римските граждани от италийски произход, както и освобожденците ще бъдат разпределени по равно между тридесет и петте триби. А, ето… Последно по място, но не и по значение: Луций Корнелий Сула е отстранен от върховното командване. На негово място застава Гай Марий, упълномощен по волята на народа.

— О! — Лукул не знаеше какво да каже.

Сула захвърли писмото върху писалището си и щракна с пръсти на прислужника.

— Донеси ми бронята и меча. — След което се обърна към Лукул: — Веднага да се свири сбор.

Час по-късно се изкачи на дървената площадка, издигната в единия край на плаца. Носеше пълно бойно снаряжение, с тази разлика, че вместо шлем носеше вечната си шапка. „Бъди какъвто си, Луций Корнелий — повтаряше си той, — нека всички видят в теб своя Сула.“

— Е, народе — обърна се той към войниците си с ясен глас. — Излиза, че въпреки всичко няма да се сражаваме срещу Митридат! Стояхме тук няколко месеца и чакахме ония, дето се разпореждат в Рим — забележете, че нямам предвид консулите, — да вземат някакво решение. И ето какво им измислиха умните глави: върховното командване във войната срещу Митридат трябва да бъде предадено на Гай Марий по волята на плебейското събрание. Римският Сенат повече не съществува, тъй като малцината останали сенатори не могат да съберат дори кворум. Отсега нататък всички решения по въпроса за войната и мира, за това, как да се печели или изгуби една война, ще бъдат вземани от плебса… Под вещото ръководство на народния трибун Публий Сулпиций Руф.

Сула замълча за миг, колкото да остави време на войниците да обсъдят помежду си новините и да ги предадат на онези от задните редици, които не го бяха чули. Щом легионерите утихнаха, той продължи спокоен и невъзмутим — още Метробий го бе научил как да прикрива чувствата си пред публика.

— Разбира се — говореше Сула, — има една малка подробност, а тя е, че аз съм законно избраният римски консул и че по всички обществени правила аз съм този, който трябва да избира дали ще командва или не римската армия. Римският Сенат отдавна ми гласува проконсулски империум за цялата война, която ще водя срещу понтийския цар Митридат. Аз се възползвах от тези си права и лично избрах на кои легиони да гласувам доверие. Избрах вас. Защото вие сте моите войници, тези, с които спечелих една война, за да се втурна веднага във втора. Можех ли да не избера вас? Нима има други легиони, които да познавам по-добре от вас? Нима има друг пълководец, когото вие да познавате по-добре от мен? Аз не ви обичам, въпреки че един Гай Марий обича своите войници. И се надявам вие да не ме обичате, нищо че войниците на Гай Марий обичат своя пълководец. Но пък и никога не съм смятал, че началник и подчинени трябва да бъдат влюбени едни в други, за да си свършат добре работата. Искам да кажа, защо да ви обичам? Та вие сте просто една сбирщина от разбойници, извадени от най-гнусните канавки по римските улици! Затова пък само боговете са ми свидетели колко ви уважавам! Ден след ден съм изисквал от вас да дадете най-доброто, на което сте способни, и боговете могат да потвърдят, че сте ми го давали!

Някой най-сетне се осмели да извика от редиците и в скоро време цялата армия поде радостните възгласи, с които легионите на Сула поздравяваха своя началник. Само една малка група запази мълчание. Това бяха военните трибуни, строени пред главнокомандващия. Те бяха получили постовете си след всеобщи избори, имаха за задача да командват всеки легион поотделно. Ако техните предшественици, сред които личаха Лукул и Хортензий, бяха доволни от работата си със Сула, тези тук го ненавиждаха и само търсеха по какъв начин да се оплачат от грубото му отношение, от постоянните му изисквания. Затова докато слушаше как войниците се радват, Сула не изпускаше от поглед офицерите.

— И ето ни нас, консул и легионери, готови всеки момент да отплаваме до Гърция и Мала Азия, за да се сражаваме с Митридат! Няма повече да газим реколтата на родна Италия, няма повече да насилваме италийските девойки. Какъв поход щеше да бъде само, а! Знаете ли колко злато е събрал цар Митридат? Цели планини! Построил е седемдесет крепости в Малка Армения, за да ги напълни със злато! И като си помисля, че това злато можеше един ден да стане наше. О, не искам да кажа, че Рим нямаше да получи своя дял. Както винаги лъвският пай щеше да отиде за държавната хазна! Но златото, което щяхме да спечелим, е толкова много, че спокойно бихме могли да се удавим сред жълтици. Рим щеше да получи своето, ние — нашето! Да не говоря колко са красиви азиатските жени; колко са много робите им; колко скъпи вещи щеше да си намери всеки един от вас, за да ги отнесе във войнишкия си дом…

Сула вдигна рамене, сякаш искаше да се събуди от сладкия сън, в който се беше унесъл. Вдигна ръце към войниците и разтвори длани.

— Но, уви, всичко това ще остане само във въображението ни. Плебейското събрание реши да ни лиши от правото да защитим родината. Би ми се искало да отбележа, че не плебейското събрание е онази римска институция, която знае кой трябва да воюва и кой трябва да командва. Но на него е дадена силата да гласува закони. Затова аз трябва да си вървя. Мисля си обаче дали в случая законът не стои на моя страна? Та нима не съм аз римски консул, нима е позволено на плебейското събрание да отнема империума на действащ магистрат? Така или иначе аз съм се обрекъл да служа на Рим. Както и всички вие. Най-добре да се разделим завинаги с мисълта за злато и красиви жени. Защото когато Гай Марий потегли срещу Митридат, той ще вземе със себе си своите легиони. Не си мислете, че ще пожелае да командва моите.

Сула слезе от трибуната, мина между двадесет и четиримата военни трибуни, без дори да ги удостои с поглед, и изчезна в палатката си. Лукул прати легионерите да си вървят.

— Ето това се казва реч — похвали той началника си, щом се прибра при него в главната квартира. — Не съм чувал някой да те нарича голям оратор, пък и със сигурност не следващ правилата на риториката. Но ти си човек, който знае как да даде израз на намеренията си, Луций Корнелий.

— Благодаря, Луций Лициний. Мисля, че заслужавам похвалата ти.

— А сега какво ще правим?

— Ще чакаме официално да бъда освободен от длъжност.

— Наистина ли смяташ да го сториш, Луций Корнелий?

— Да сторя кое?

— Да потеглиш срещу Рим.

Сула го изгледа учудено.

— Скъпи Луций Лициний! Как би могъл дори да си помислиш подобно нещо!

— Това — поклати глава Лукул — не е отговор.

— Може и да не е, но друг няма да получиш.

Ударът дойде само след два дни. Бившите претори Квинт Калидий и Публий Клавдий пристигнаха в Капуа, за да предадат официалното писмо, с което Публий Сулпиций Руф, новият господар на Рим, уведомяваше първия консул за събитията.

— Не може да ми връчите писмото току-така — възпротиви се Сула. — Държа церемонията да бъде извършена пред цялата армия.