— Моля, Луций Марций. Искам да кажа, че те моля повече да не ми задаваш подобни въпроси. Разбран ли съм?

Разбира се, дебатите не приключиха с това. Сула и не допускаше, че законопроектите му ще бъдат приети без всякаква опозиция. Но дори сред най-едрите лихвари в Сената нямаше достатъчно сили за опозиция, след като за всеки беше ясно, че нещо е по-добре от нищо. С приемането на лекс Корнелия на заемодателите се гарантираше погасяването на поне част от задълженията, докато иначе кой знае… Освен това Сула не бе стигнал чак дотам, че да премахва всякакво изплащане на лихвите.

— Държа да се проведе гласуване — поиска Сула, щом му дотегна от изказванията на колегите му сенатори; нямаше защо да се губи излишно време в приказки.

Гласуването само доказа силното мнозинство, на което можеше да разчита за момента първият консул; Сенатът веднага изготви нужния официален консулт, с който да призове трибутните комиции в подкрепа на двата законопроекта. Лично Сула щеше да ги представи пред народното събрание на първото негово заседание.

Преторът Луций Лициний Мурена, станал известен не толкова с политическата си активност, колкото с гениалното си хрумване да отглежда сладководни змиорки за трапезата на римския политически елит, предложи на Сената да се преразгледат актовете на Варианската комисия. Крайно време било осъдените на изгнание от Квинт Варий да се завърнат по домовете.

— Иначе излиза, че ние хем даряваме римско гражданство на половин Италия, хем третираме като престъпници онези, които се бориха за това. Докато италийците получават гражданство, техните истински благодетели се оказват лишени от него! — говореше разгорещено Мурена пред Сената. — Време е да се върнат в Рим и да заемат своето достойно място в обществения живот на нашия град!

Публий Сулпиций скочи от пейката на трибуните и се обърна към куриатния стол на консула.

— Може ли да говоря, Луций Корнелий?

— Имаш думата, Публий Сулпиций.

— Винаги съм бил близък приятел на покойния Марк Ливий Друз, нищо че не споделях политическите му възгледи по италийския въпрос. Като негов приятел обаче винаги съм изразявал несъгласието си с методите, които Квинт Варий прилагаше при работата на собствените си съдилища. Редно е да се запитаме колко от жертвите на Варианската комисия наистина могат да се нарекат изменници и колко други бяха осъдени само и единствено защото не допадаха на въпросния Квинт Варий. И все пак създадените съдилища отговарят на римските закони, те се и появиха по чисто законодателен път. Дори в настоящия момент тяхната функция не е отнета; нещо повече, Варианската комисия е единственият правораздавателен орган, който продължава да работи. Ето защо трябва да се примирим с факта, че той представлява напълно законна гражданска институция и че издадените от него присъди трябва да останат в сила. Затова отсега предупреждавам Сената, че всеки опит да се върне от изгнание който и да е от осъдените от Варианската комисия ще срещне моето непоколебимо вето.

— Също както и моето — подкрепи го веднага Атистий.

— Ако обичаш, Луций Лициний, седни си на мястото — подкани претора Сула.

Мурена се отпусна тежко на стола си, видимо разочарован от неочакваната съпротива, а скоро след това Сенатът закри първото си заседание под председателството на новия консул Сула.

Малко преди да излезе на площадката пред Курията, той беше застигнат от Помпей Страбон, който го дръпна за ръката.

— Бих искал да поговорим на четири очи, Луций Корнелий.

— Разбира се — съгласи се веднага Сула, за когото това беше добър повод да избяга от Марий, който го чакаше на изхода, а той далеч нямаше намерение да разговаря точно с него. Молбата на Помпей го спасяваше от конфузното положение.

— Сега, след като успя да наредиш финансовите дела на Рим според желанията си — започна Помпей със своя наглед безизразен глас, каращ мнозина да тръпнат от страх, — предполагам, следващата ти работа ще е да разпределиш командването на римските армии.

— Точно така, Гней Помпей, надявам се възможно по-скоро да свърша и с този проблем — отговори му спокойно, тъй като очакваше подобен въпрос. — Заради изключителната му важност редно беше да го обсъдим в Сената още вчера, когато Сенатът ратифицира назначението на провинциалните управници, но както дадох да се разбере от речта ми днес, аз лично гледам на войната с италийците като на гражданска, затова предпочитам командването на армиите да бъде разгледано на редовно заседание.

— Да, естествено, напълно си прав — съгласи се Помпей Страбон.

— И така? — попита любезно Сула, докато със задоволство проследяваше с крайчеца на окото си разочарования Марий. До него вървеше малкият Цезар, прекарал вероятно последните няколко часа на стълбите пред Курията, и двамата вече се запътваха надолу към Форума.

— Ако включа в сметката войските, които Публий Сулпиций доведе по-миналата година от Италийска Галия, както и тези, които Секст Юлий Цезар набра в Римска Африка, може да се каже, че досега съм разполагал с десет пълни легиона на бойното поле — говореше Помпей Страбон. — Сигурен съм, че точно ти, Луций Корнелий, като човек, познал същите несгоди като мен през изминалите години, добре си даваш сметка за един проблем: повечето мои войници не са получавали заплата цяла година.

Сула горчиво се усмихна и кимна.

— Много добре разбирам какво имаш предвид, Гней Помпей!

— Е, доколкото ми позволиха обстоятелствата, се справих с положението. Каквото можеше да им предложи Аскулум Пицентум, войниците ми запазиха изключително за себе си, Луций Корнелий. Предимно покъщнина, бронзови монети, дрехи и залъгалки. Все боклуци, ако ме питаш, ама достатъчно да стопли изгладнелите им души. Винаги когато в ръцете ни попадне някоя плячка, постъпвам по същия начин. Боклуци, не боклуци, всичко отива за войниците, които на повече и не се надяват. Това беше един от начините да огранича дълговете на държавата към нейните легионери. — Помпей се спря, но веднага добави: — Прибягвал съм обаче и до друг, който ме засяга вече лично.

— Нима?

— От тези десет легиона четири са лично мои. Целият им личен състав е попълнен от жители на поземлените ми владения в Северен Пиценум и Южна Умбрия, от първия до последния всички са мои лични клиенти. Затова са свикнали с мисълта, че воюват заради своя патрон, а не за някакви си подаяния, които така и така Рим никога не би могъл да им изплати. До каквото успеят да се докопат през войната, то им се струва достатъчно.

Най-сетне Сула започна да го слуша с внимание.

— Продължавай — подкани го той с жест.

— Та така. — Помпей вече бе стигнал най-важния въпрос и си чешеше брадата с дебелите си пръсти. — Мен обаче положението напълно ме устройва. Това, което ме притеснява, е, че няма как нещата да си останат съвсем същите, щом повече не съм консул.

— И кои неща трябва да си останат същите, Гней Помпей?

— Най-напред се нуждая от проконсулски империум. И от това да се потвърди, че и занапред ще ръководя операциите на северния театър. — За да подкрепи думите си, направи широк кръг с дясната си ръка. — Ти запази всичко останало за себе си, Луций Корнелий. На мен повече не ми трябва. Държа само да се разпореждам, както си знам, в родния си край. Нека Рим ме остави да управлявам Пиценум и Умбрия.

— В замяна, на което няма да плащаш на римската хазна сметката с дължимите заплати на четири легиона римски войници, а ще намаляваш цифрите в сметките за останалите шест? — отгатна предложението му Сула.

— Винаги съм знаел, че ще ме разбереш правилно, Луций Корнелий.

Сула му подаде дружески ръка.

— Приемам сделката, Гней Помпей! Лично аз бих дал Пиценум и Умбрия на човек като Сатурнин, само и само да спестя на Рим заплатите на десет легиона войници.

— О, недей споменава Сатурнин, нищо че и на него родът му е от Пиценум! Аз ще се погрижа за областта много по-добре, отколкото би го сторил той.

— Сигурен съм, че ще ни го докажеш, Гней Помпей.

И така, когато дойде време Сенатът да разпредели командването на различните войскови части в римската армия и когато трябваше да се реши кому какъв дял от оставащите бойни операции да бъде възложен, Помпей Страбон получи всичко, което желаеше. Най-вече защото първият консул и носител на венеца от трева не направи нищо, за да му попречи. Сула си беше свършил добре работата и благодарение на енергичното му съдействие Помпей си спечели достатъчно привърженици сред назначените отци. Не че толкова се харесваше на Сула; по-скоро обратното, толкова необразован и недодялан човек трудно можеше да се понрави на аристократичния Корнелий. Помпей обаче можеше изведнъж да заприлича на мечка, чието малко се намира в опасност; човек винаги трябваше да се пази от него. Освен това беше свикнал да се разпорежда като господар и тежко му на онзи, който му се изправи на пътя. Затова консулът го остави на мира. И до неговите уши бяха стигнали легенди за подвизите му в Аскулум Пицентум, при това източникът им беше неочакван, следователно достоверен. Осемнайсетгодишният кадет Марк Тулий Цицерон бе написал покъртително писмо по този повод на един от двамата си живи учители и покровители — Квинт Муций Сцевола. Той от своя страна си беше замълчал, макар че ако разправяше за полученото писмо, то бе не за да обвинява Помпей Страбон в каквото и да било, а по-скоро да изтъкне писателската дарба на младия Цицерон.