Отново под председателството на Прасчо Младши на Марсово поле се събраха и центуриатните комиции, където да изслушат кандидатите за консулските и преторските постове. Когато Сула и Квинт Помпей Руф обявиха съвместната си кандидатура, народът ги посрещна с оглушителни поздрави. Когато обаче Гай Юлий Цезар Страбон Вописк Сесквикул обяви своите намерения да се яви на изборите, тълпата го посрещна с мълчание.

— Ама ти не можеш! — изквича ужасен Метел Пий. — Та ти още не си бил претор!

— Нека обявя на присъстващите, че никъде в таблиците с римските закони не пише изрично, че кандидатът за консулски мандат задължително трябва да е служил като претор — възрази му Цезар Страбон и извади от пазвата си огромен свитък, при вида, на който множеството уплашено се развика. — Написал съм цяла дисертация, която смятам да прочета открай докрай пред народното събрание, за да докажа правотата си.

— Я си навий ръкописите, Гай Юлий! — подвикна му от тълпата новоизбраният народен трибун Сулпиций. — Хич не си прави труда да четеш, още отсега ти налагам вето! Не можеш да участваш в изборите и това е!

— О, хайде, Публий Сулпиций! Нека ние изпитаме веднъж законите, вместо да се оставяме все на тях да ни изпитват нас! — възкликна обезсърченият Цезар Страбон.

— Налагам вето върху твоята кандидатура, Гай Юлий. Слизай от трибуната и се нареждай сред гласоподавателите, където ти е мястото!

— Тогава се кандидатирам за претор!

— Не и тази година — разочарова го пак Сулпиций. — Налагам вето.

Най-малкият брат на Квинт Лутаций Катул и Луций Юлий Цезар се славеше със заядлив нрав и в подобни случаи често късаше нервите на опонентите си, но този път си замълча и само вдигна рамене. Щом слезе от трибуната, ухиленият до уши Цезар Страбон се насочи веднага към „съборилия го от власт“ Сулпиций.

— Глупак! Откъде ти хрумнаха тия дивотии? — попита го Сулпиций.

— Можеше и да стане нещо, ако ти не се беше намесил.

— Нямаше, защото вече щях да съм те убил — обади се нечий друг глас.

Цезар Страбон се обърна, колкото да види на кого принадлежи гласът. Беше Гай Флавий Фимбрия, който си заслужи презрителната му насмешка.

— Я да си затваряш устата! Точно ти не виждам как и муха би убил, алчен кретен такъв!

— Няма да я бъде — застана решително между двамата Сулпиций. — Върви си по пътя, Гай Флавий! Хайде, върви, да те няма! Нека управлението на Рим остане в ръцете на по-старите… и по-добрите от теб.

Цезар прихна да се смее, а Фимбрия недоволно се отдалечи.

— Отвратителен тип, нищо че още няма годините на престъпник — отбеляза Сулпиций. — Никога няма да ти прости, че даде под съд Варий.

— Не се учудвам — съгласи се Страбон. — Когато Варий умря, Фимбрия изведнъж изгуби цялата си политическа подкрепа.

По-нататък представянето на кандидатурите премина без изненади. Щом се свърши със списъците на желаещите, гласоподавателите мирно и тихо се прибраха по домовете си в очакване на отсъстващия консул Гней Помпей Страбон.

Той се появи в Рим почти в самия край на декември, но пожела първо да ознаменува триумфа си, пък после да проведе изборите. Това, че толкова време се беше забавил в Пиценум, се дължеше на гениалната идея, хрумнала му скоро след превземането на Аскулум. Понеже триумфалното шествие (а Страбон нито веднъж дори не помисли, че такова няма да се състои) щеше да бъде жалка работа и войниците му нямаше откъде да изнамерят пищни берберки или златни колесници; понеже пленниците щяха да бъдат омесени от същото тесто като победителите си и никой в Рим нямаше да се заинтересува от минаването им по улиците на града, Помпей Страбон намери чудесно решение на въпроса: на парада щеше да покаже на съгражданите си хиляди италийски момченца! Войските му веднага бяха натоварени с тежката задача и хукнаха да обикалят Пиценум в лов на малки и по-големи момченца. Когато най-после консулът се качи на триумфалната си колесница, по дългия маршрут из Вечния град войските му бяха предшествани от цял легион малки пиценчета; гледката наистина беше зашеметяваща, ако не за друго, то, защото показваше нагледно колко италийски бащи Гней Помпей бе избил.

Изборите за куриатните длъжности бяха проведени три дни преди Нова година. Луций Корнелий Сула стана първи консул, Квинт Помпей Руф — втори. Начело на властта заставаха двама червенокоси мъже, произлизащи от напълно противоположни съсловия в градския нобилитет. Рим чакаше с нетърпение съвместното управление на двама съюзници и се надяваше поне част от претърпените през войната разрушения да бъдат възстановени.

Тази година преторите щяха да са само шест, което означаваше, че повечето от управителите на задморските провинции щяха да получат удължени пълномощия: Гай Сенций с неговия вечен легат Квинт Брутий Сура в Македония; Публий Сервилия Вация и помощниците му Гай Целий и Квинт Серторий в двете Галии; Гай Касий — в Азия, Квинт Опий — в Киликия, Гай Валерий Флак — в Испания. Новоизбраният претор Гай Норбан заминаваше за Сицилия, а колегата му Публий Секстилий — в Африка. Градски претор стана сравнително възрастният за длъжността Марк Юний Брут. Големият му син тъкмо си беше намерил място в Сената, а самият претор продължаваше да боледува, но това не го беше спряло да се кандидатира. Според думите му Рим имал нужда от свестни управници, пък макар и болни, когато здравите гинат по бойните полета или стоят с месеци далеч от дома си. Чуждестранен претор стана някой си Сервилий от рода на Авгура.

Още при изгрев-слънце се разбра, че Нова година ще бъде ясна и слънчева, а и ауспициите от нощта се оказваха все благоприятни. Никому не се струваше странно това, че след две тежки години, прекарани в смъртен страх от целия град, сега всички римляни бързаха за тържествената церемония пред храма на Юпитер Оптимус Максимус. Вече нямаше човек, който да се съмнява в окончателната победа над италийците, а оптимистите открито се надяваха новоизбраните консули да отделят известно време и на станалото нетърпимо финансово положение на страната.

Щом се завърна у дома след нощното бдение и ауспициите, Луций Корнелий Сула накара робите да го облекат със сенаторската му тога, след което сам положи венеца от трева на главата си. Нетърпеливо излезе на улицата да поведе тържественото шествие. Пред него вървяха конниците, предпочели да уважат него, вместо колегата му, а отзад идваше ред на сенаторите, сред които и скъпият приятел на Сула Прасчо Младши.

„Това е моят ден — повтаряше си непрестанно Сула, докато слушаше как тълпите губят дъх при вида на венеца му, а после бързат да го поздравят за него или шумно да похваляват тези, които му го бяха сложили. — За пръв път в живота си нямам нито противници, нито съперници. Аз съм първи консул, аз спечелих войната срещу италийците, аз нося на главата си венеца от трева. В момента съм по-велик от всеки цар на земята.“

Двете шествия, водещи началото си от домовете на новите консули, се срещнаха в подножието на Палатинския хълм — там, където Кливус Палатинус минаваше между масивните останки на древната Порта Мугония. Мястото и досега напомняше за първите крепостни стени на града, издигнати от самия Ромул. Нататък шестте хиляди души, взели участие в процесията, тържествено пресякоха Велия и по Кливус Сацер излязоха в долната част на Форума. Повечето от присъстващите бяха членове на конническото съсловие и зрителите ги разпознаваха по тясната ивица — тъй наречения аугустус клавус — на рамото на туниките им. Зад двамата консули и ликторите вървеше наглед малка група от сенатори. Откъдето и да минеше шествието, зяпачите от двете страни на улицата шумно го аплодираха. Около Форума по-любопитните се бяха покатерили по покривите на съседните къщи, на дългите колонади на базиликите, дори на високите храмове, откъдето се виждаше най-добре; улиците на целия Палатин бяха задръстени от народ, на всяко стъпало, водещо към Форума, бяха застанали по двама-трима души, по площадките и стълбищата пред храмовете, както и по покривите на кръчмите от Вия Нова не можеше да се диша, а богаташите от Палатина или Капитолия, чиито луксозни домове гледаха към Форума, бяха поканили близки и познати на лоджиите си, за да гледат зрелището. Накъдето и да погледнеше Сула, виждаше само хора. И тези хора бяха дошли да поздравят човека с венец от трева.

Сула вървеше като владетел, сякаш за последните няколко часа бе излязъл от кожата си на римски гражданин и се превръщаше в легендарен цар. На поздравленията, които се сипеха от всички страни, той отвръщаше с едва забележимо кимване, очите му не издаваха с нищо ликуването на душата му. Консулът се бе оказал най-сетне в най-мечтания миг от живота си; беше попаднал в своя ден. Това, което най-много го учудваше, беше способността му да различава сред тълпите от зяпачи съвсем конкретни лица, лица на познати и непознати. Тук щеше да зърне красива жена, там — благовиден старец или пък детенце, качено на раменете на баща си, или екзотичен чужденец… или Метробий. Сула едва не се закова на едно място от изненада. С усилие продължи напред. Приятелят му се беше примирил с положението си да бъде просто човек от тълпата. Скромното му, дискретно присъствие както винаги издаваше голямата му преданост. По красивото му лице не се забелязваше нищо, с което да издаде, че героят на деня значи нещо повече за него самия. Или може би само в очите, но Сула единствен можеше да го разбере. За няколко секунди той се взря в тъжния поглед на Метробий. Сетне го задмина, оставяйки го далеч зад себе си; оставяйки го в миналото.