— Прекрасно! — представяше всеки път полученото писмо Сцевола, след което добавяше с привидно безразличие: — Пък и какво може да се очаква от касапин като Гней Помпей?

Макар че Сула официално запази върховното командване в Южна и Централна Италия, фактически главнокомандващ стана Прасчо Метел Пий; по време на славния си поход Гай Косконий бе получил някаква безобидна рана, която обаче се инфектира и го принуди да се оттегли от армията. Пръв помощник на Прасчо Младши беше Мамерк Емилий Лепид, който от своя страна се бе добрал до поста на квестор. Понеже Публий Габиний загина, а по-малкият му брат Авъл още не беше на възраст да поеме командването на цяла армия, римските легиони в Лукания бяха прехвърлени на Гней Папирий Карбон, на когото всички в Рим имаха голямо доверие.

Сред всички тези дебати, провели се за пръв път в спокойна и относително приятна обстановка, защото крайната победа на Рим вече не будеше съмнение, върховният понтифекс Гней Домиций Ахенобарб взе, че се спомина. Това донесе три големи неприятности за управниците: първите две бяха, че заседанията на Сената и трибутните комиции трябваше да се отложат за след траура, а третата — откъде да намери охарчената държава пари за погребението на човек, който беше няколко пъти по-богат от цялата държавна хазна. Изборите за нов върховен понтифекс и за нов член на жреческата колегия бяха ръководени лично от Сула, който започваше да се дразни от някои свои задължения. В крайна сметка на него държавата бе възложила между всичко останало и да пази финансите й, а сега той трябваше да харчи пари за погребението на човек, който си имаше предостатъчно. Освен това, когато навремето самият Ахенобарб си бе издействал избора за върховен жрец, изборите и всичко останало си бяха останали на негови лични разноски. Нали тогава в качеството си на народен трибун именно той прокара знаменателния лекс Домиция де сацердоциис — закона, отнемащ от колегиите на понтифексите и авгурите правомощията да попълват сами състава си, за да връчи избора на новите членове в ръцете на народа; затова и той си беше платил всички формалности. Сега обаче за нов върховен понтифекс беше избран Квинт Муций Сцевола, по принцип член на колегията, и трябваше да се провеждат повторни избори за заемане на опразненото от покойния Ахенобарб място сред деветимата. Честта се падна на предостойния Квинт Цецилий Метел Пий Прасчо Младши. „Поне в това отношение бе възстановена известна справедливост“ — каза си Сула. Когато преди години Прасчо Старши Нумидик си бе заминал тъй неочаквано от този свят, мястото му бе заето от младия Гай Аврелий Кота. Получаваше се така, че Ахенобарб, въвел принципа на изборността, за да разбие привилегиите на старите фамилии, сега сам страдаше от него; никой и не помисли да избере човек от рода му в колегията.

Щом траурните церемонии приключиха, Сенатът и народното събрание се заловиха отново за работа. Помпей Страбон си поиска за легати старите помощници Попликола и Брут Дамазип. Единствено третият му легат Гней Октавий Рузон обяви, че предпочита да служи на Рим в границите на самия Рим и отказа да последва стария си началник. За всички стана ясно, че Октавий възнамерява да се кандидатира на следващите избори за консули. Цина и Корнут бяха оставени да продължават дейността си из земите на марсите, а Сервий Сулпиций Галба щеше да се разправя с маруцини, вестини и пелигни.

— Общо взето, добър екип — заключи Сула при дружески разговор с колегата си Квинт Помпей Руф.

Поводът беше вечерята в семеен кръг, която семейството на Помпей Руф даваше в чест на повторното забременяване на снаха си Корнелия Сула. Новината не накара Сула да скача до небето от радост, както бяха сторили преди него Елия и всички в дома на Помпеите. По-скоро го принуди най-сетне да навести сватовете си и да хвърли един поглед на неколкомесечната си внучка. Ако се вярваше на другия дядо, втория консул, малката Помпея била най-красивото бебе, раждало се някога на земята.

Вече на пет месеца, Помпея се оказа наистина хубаво дете. Колкото и да не го радваше фактът, Сула вътрешно трябваше да го признае. Малката вече се беше сдобила с гъсти черни къдрици, с дълги черни вежди и още по-черни мигли, същински сенници, сложени да пазят блатистозелените й очи от слънчевите лъчи. Кожата й беше като мляко, устните й — розово-червени и когато се усмихнеше, на едната й бузка се появяваше чаровна трапчинка. Сула естествено не се смяташе за познавач на бебета, но доколкото наблюдаваше реакциите на внучка си, тя му се струваше изключително глупава и склонна към глезотии. Погледът й заблестяваше едва когато й покажеха нещо златно или лъскаво. „Предзнаменованието е повече от ясно“ — мислеше си Сула и вътрешно се подхилкваше.

Едно беше сигурно: дъщеря му се чувстваше щастлива; това не засягаше особено баща й, но пък в крайна сметка бе за предпочитане пред противното. Той със сигурност не обичаше Корнелия, но когато тя се държеше добре и не му създаваше неприятности, беше склонен да се радва заедно с нея. Освен това често при някой свой жест или реплика, по начина, по който примигваше или извърташе главата си, Корнелия напомняше за покойния си брат и тогава баща й си спомняше колко бяха привързани двете му деца едно към друго. Но и се сещаше колко е несправедлив животът. Защо трябваше точно Корнелия, никому непотребната девойка да се радва на желязно здраве, а малкият Сула да си отиде толкова нелепо, преди дори да е вкусил от истинския живот? Разбира се, че обратното би било по-справедливо. Ако светът наистина беше правилно нареден, боговете щяха да се вслушват в мнението на патерфамилиас по въпроса.

Макар че Сула беше дарен с още двама синове-близнаци от краткотрайната си връзка с германката, той отдавна бе престанал да мисли за тях. Самата мисъл да замести с двамата варвари покойния им брат би му се сторила кощунство. Ако не друго, то поне Юлила беше римлянка, при това патрицианка. Както и да се опитваше да я запълни, празнотата, оставена след смъртта на малкия Сула, продължаваше да зее и да поглъща всичко друго. А ето, че дъщеря му продължаваше да живее щастлива, нищо че баща й би я разменил, без да се замисли, за покойния си син.

— Какви радостни мисли му навяват на човек подобни щастливи събития — бърбореше Елия, докато двамата със съпруга й се връщаха след вечерята у дома. Така и не бяха взели никого от прислугата да ги придружава.

Бедната Елия не знаеше, че тъкмо в това време Сула за сетен път преживява мъчителните спомени за смъртта на сина си, иначе едва ли би направила подобна нелепа забележка.

Мъжът й дори не я погледна, само я прониза с отровния си език:

— От този момент можеш да се считаш за разведена!

Елия се закова на място.

— О, Луций Корнелий, умолявам те да размислиш поне малко, преди да ми го кажеш отново! — възкликна тя.

— По-добре си потърси къде да спиш тази нощ. Вече нямаш място под покрива ми — сряза я той и си продължи пътя към Форума, оставяйки я сам-самичка насред улицата.

Когато се отърси донякъде от преживяния шок и си възвърна способността да разсъждава, Елия направи единственото, което й оставаше. Вместо да излезе на Форума, се обърна обратно по Кливус Виктория и се върна пред дома на Квинт Помпей Руф.

— Дали бих могла да разговарям с дъщеря си? — помоли тя вратаря, който я изгледа в недоумение. Преди няколко минути беше изпратил на улицата една добре нахранена и доволна от живота красива дама, за да я види повторно все едно на прага на смъртта, бледа и посивяла като старица.

Когато робът й предложи да я отведе при господаря си, Елия отново настоя да се види със снаха му. Имала да съобщи нещо много важно на Корнелия Сула, та по-добре да ги оставели насаме.

— Какво има, мамо? — попита донякъде небрежно Корнелия, щом Елия се показа на вратата й. Когато обаче забеляза бледото й лице, нещо се преобърна в стомаха й и тя веднага смени тона: — Какво се е случило? Нещо страшно ли?

— Той се разведе с мен — отговори й Елия. — Каза ми, че повече съм нямала място под покрива му, та да съм си търсела къде да спя. Според мен беше напълно искрен, затова дори ме е страх да се прибера.

— О, мамо! Защо? Кога? Къде?

— Току-що, на самата улица.

Корнелия се отпусна тежко на кушетката до мащеха си, по-скоро до майка си, защото друга майка, освен Елия тя не познаваше. Единственото, което си спомняше от Юлила, бе една вечно хленчеща жена, която предпочита да стои по цял ден над чашата, вместо да се грижи за децата си. Разбира се, след самоубийството на майка й Корнелия бе прекарала две години с баба си Марция, но на нея й беше омръзнало от деца и се отнасяше към семейните си задължения с досада, понякога дори със злоба. Затова когато Елия бе дошла да живее в къщата им, и малкият Сула, и Корнелия я бяха посрещнали с отворени обятия и веднага я приеха за своя родна майка.