Сула разквартирува войниците си из превзетия град, вместо да ги кара да строят лагер вън от стените му. Силната крепост щеше да му служи за надеждна база, докато обикаля областта и възстановява римската власт. Засега то се изразяваше само в унищожаването на всички подозрителни гнезда, където би могло да се набират нови самнитски войски.
Най-накрая, като привлече новобранци от Капуа да продължат обсадата на Езерния, Сула събра отново четирите си славни легиона и потегли за уговорената среща с Гай Косконий. Двамата се събраха отново в края на септември.
— Изтокът е твой, Гай Косконий! — рече весело Сула на помощника си. — Искам да освободиш изцяло Апиевия и Минуциевия път. Давам ти Бовианум за главна квартира, там можеш да разположиш спокойно голям гарнизон. Отсега нататък сам ще решаваш кога да се показваш благороден, кога — безмилостен. Най-важното е да не пускаш Мутил да се измъкне от Езерния и да пречиш на подкрепленията, които биха си пробили път до него.
— Как вървят работите на север? — попита Косконий, който не знаеше никакви новини от момента, в който бе напуснал пристанището на Путеоли през март.
— Всичко върви по мед и масло! Сервий Сулпиций Галба вече е разчистил до голяма степен земите на маруцините, марсите и вестините. Твърди, че на бойното поле се е намирал самият Силон, който своевременно избягал. Цина и Корнут са окупирали цялата територия на марсите, а Алба Фуценция е отново наша. Консулът Гней Помпей Страбон е опустошил земите на пиценците, както и бунтовническите кътчета в Умбрия. Единствено Публий Сулпиций и Гай Бебий продължават да чакат пред Аскулум Пицентум. В града сигурно са почнали да мрат от глад, но продължават да се държат.
— Но тогава излиза, че вече сме спечелили!
— Ами, да. Нали трябваше да спечелим? Как си представяш Италия без силната десница на Рим да я направлява? Боговете поне не биха могли да си го представят…
Шест дни след началото на октомври Сула се завърна в Капуа, където да се срещне с Катул Цезар и да даде нужните разпореждания за презимуването на армиите. И Апиевият, и Минуциевият път вече бяха отворени за свободна търговия и снабдяване, нищо че град Венузи продължаваше упорито да се държи. Така или иначе жителите му можеха само да гледат как римляните са си възвърнали контрола върху пътя, минаващ покрай стените му. Вия Попилия също беше достатъчно безопасна, за да се прехвърлят римските кохорти и търговски кервани от Кампания в Региум и обратно. По-страшно беше положението за малки групи пътници, тъй като Марк Лампоний още се криеше из планините и използваше оскъдните си сили за действия, които можеха да се нарекат разбойнически.
— И все пак — рече Сула на прощаване със сияещия Катул Цезар, докато се готвеше да замине за Рим в края на ноември, — в общи линии, можем спокойно да твърдим, че полуостровът е отново наш.
— Аз лично бих изчакал първо да научим за падането на Аскулум Пицентум, преди да се наема с подобни твърдения — отвърна му Катул Цезар, когото двете години неблагодарен труд в Капуа бяха направили още по-голям песимист. — Все пак, Луций Корнелий, всичко започна именно от там. А пиценците продължават да ни се опъват.
— Не забравяй, че и Нола беше сред първите — изрече Сула и презрително се изсмя.
Но дните на Аскулум Пицентум вече бяха преброени. Яхнал своя консулски кон, през октомври Помпей Страбон най-сетне доведе армията си пред вратите на града и се присъедини към Публий Сулпиций Руф. Аскулум беше обкръжен от втори вал — живата верига на римските войници. Толкова тясно бяха заклещени защитниците му, че дори въже да хвърлеха през някоя от кулите, противниците им щяха да ги забележат. Следващият ход на Страбон беше да отбие реката, от която обсадените черпеха вода. За целта римляните трябваше здраво да се потрудят, защото каменистото корито на Труенций позволяваше на големи количества от безценната течност да се провират под бентовете и пак да стигат до крепостта. И все пак Помпей Страбон беше енергичен човек и след продължително състезание с реката успя да я надвие.
От най-голяма полза за изпълнението на великия му план се оказа най-презреният от всички кадети в армията — младият Марк Тулий Цицерон. От известно време той беше станал личен писар на началника си, понеже владееше бързописа и му пестеше време при канцеларската работа. Оказа се обаче, че младежът знае и да чертае, та затова консулът Страбон кажи-речи му връчи цялата операция по отбиването на реката. През цялото време Цицерон се чудеше кое надделява повече у него — съчувствието към съдбата на обсадените нещастници или страхът пред гнева на неуравновесения си началник, — но в крайна сметка той мълчаливо изпълняваше заповедите на Страбон.
През ноември управниците на Аскулум Пицентум отвориха главната порта. Градът се предаваше на Гней Помпей Страбон.
— Нашият дом от днес е и твой — рече най-висшият от магистратите, все едно нищо съществено не се беше случило. — Това, за което те молим, е да ни върнеш водата.
Помпей тръсна назад сивкаворусите си коси и прихна да се смее.
— Че за какво ви е? Мислите ли, че ще остане кой да я пие?
— Ние сме жадни, Гней Помпей!
— Тогава си останете жадни.
Яхнал наперения си кон, римският консул влезе в Аскулум Пицентум начело на тримата си легати — Луций Гелий Попликола, Гней Октавий Рузон и Луций Юний Брут Дамазип, — военните трибуни, кадетите и пет кохорти въоръжени войници.
Докато войниците се пръскаха по улиците на града и арестуваха един по един всички подозрителни типове, консулът Страбон се яви на градския форум. Бившето пазарище още носеше белезите от умопомрачителните сцени от времето на Гай Видацилий. Там, където навремето бе стояла трибуната за градските управници, сега се издигаше само купчина от полуизгорели дървени греди — останки от славната клада, която Видацилий си беше издигнал, за да се самозапали пред ужасените погледи на местните.
Консулът Страбон внимателно оглеждаше площада да не изникне някоя изненадка. Най-накрая се наведе към Брут Дамазип и му нареди:
— Върху кладата да се издигне дървена площадка. Веднага!
Само за няколко минути войниците откъртиха вратите и част от гредореда на близките къщи и сглобиха желаната площадка, от която Страбон да раздава правосъдие; издигнаха му дори стълба, за да се качи. Най-накрая един от робите занесе куриатния стол на господаря си върху импровизираната трибуна, а до него сложи трикрако столче за писаря му.
— Ти. Ще дойдеш с мен! — посочи Страбон Цицерон и като се качи по паянтовата стълба, се настани на почетното място. Още не си беше свалил лъскавата броня и шлема от главата, само червеното наметало на римски пълководец беше сменено с пурпурно — символ на гражданската власт. Цицерон грабна няколко восъчни таблици, притича бързо до отреденото му място и се сгуши, сякаш искаше да остане незабелязан от тълпата. Една от таблиците стоеше на коленете му, писецът от животинска кост чакаше готов в ръката му. С известно любопитство младежът си казваше, че се очаква съдебно дело.
— Попликола, Рузон, Дамазип, Гней Помпей Младши, елате при мен — извика помощниците си консулът.
Цицерон усети как сърцето му се успокоява и с известно спокойствие дори огледа площада. Искаше добре да се запознае със сцената на действието, преди да запише първите реплики на актьорите. Личеше си, че преди да отворят портите на града си, пиценци бяха взели някои необходими мерки: около площада бяха струпани мечове, ризници, копия, ножове, както и всички останали вещи, които победителите можеха да нарекат оръжия и заради които можеха да накажат още по-сурово притежателите им.
Най-напред пред трибунала бяха извикани градските магистрати. Накараха ги да застанат в самите крака на консула. Щом обвиняемите му бяха представени, Помпей Страбон откри съдебното заседание с първата си и същевременно последна обвинителна реч, придружена с очакваната присъда. Както обикновено Страбон не беше многословен:
— Всички вие сте извършили убийство и държавна измяна. Вие не сте римски граждани, затова ще бъдете първо бити с камшик, а след това — обезглавени. Радвайте се, че не ви третирам като роби, иначе щях да ви разпъна на кръст.
Присъдите бяха изпълнени веднага и на място, пред самия трибунал. Ужасеният Цицерон, който едва се сдържаше да не повърне, беше забил поглед в табличката пред себе си и трескаво драскаше с писеца знаци, незначещи нищо.