— Но Луций Корнелий, в цялата армия няма нито един кон! — напомни му с известна уплаха Метел. — Ние дойдохме до Нола! Трийсет и пет километра за четири часа!

— Все отнякъде ще намериш коне — сряза го хладно Сула. — Искам да си се върнал до изгрев-слънце. — След което се обърна към Дидий. — Тит Дидий, на теб нареждам да обиколиш войниците и да научиш кой с какво се е отличил и не заслужава ли награда за делата си. Щом свършим с изгарянето на труповете — първо на нашите, сетне и на неприятеля, — веднага се връщаме при Помпей. Искам обаче да оставиш под стените на Нола един от легионите от Капуа. Нека глашатаите ни обявят на жителите на града клетвата, която предводителят им Луций Корнелий Сула е положил и пред Марс, и пред Белона: че докато Нола не се предаде, римската войската няма да мръдне на крачка от стените й. Дали ще чакаме с дни, с месеци или с години, ние няма да си тръгнем с празни ръце.

Преди Дидий и Метел Пий да се заемат със задачите си, при главнокомандващия се появи делегация от неколцина центуриони, предвождани от военния трибун Луций Лициний Лукул; бяха осем от най-видните личности — все прими пили и пили приорес¹¹. Вървяха бавно и тържествено като жреци на новогодишно шествие по случай встъпването в длъжност на новите консули.

— Луций Корнелий, армията иска да ти поднесе дар в знак на своята преданост и благодарност. Без теб римските легиони щяха да бъдат победени, войниците — избити. Ти самият се сражаваше в първата редица и ни даде личен пример да те последваме. По целия дълъг път до Нола нито веднъж не спря да си починеш. На теб и само на теб се дължи най-голямата римска победа в цялата война досега. Ти не само спаси своята армия, но спаси Рим. Луций Корнелий, държим да приемеш нашата почит — рече Лукул и се отдръпна встрани, за да направи път на центурионите.

Човекът в средата на малката група, най-старши по чин от всички присъстващи, вдигна ръце и ги протегна към главата на Сула. Държеше изсъхнал и нескопосано изплетен венец от стръкчета трева, набрани по бойното поле. Между зелените им листенца стояха корени, малки буци пръст и дори камъчета, оплискани с кръв. Това представляваше тя, Корона граминея, Корона обсидионалис, венецът от трева. Сула инстинктивно посегна към подадената му вещ, но бързо се възпря, понеже дори не се сещаше какво изисква ритуалът. Дали трябваше да поеме венеца и да си го сложи сам, или беше редно центурионът Марк Канулей да го постави върху главата му от името на цялата армия?

Предпочете второто и спокойно изчака високият Канулей да застане пред него и да положи венеца върху червеникавозлатистата му коса.

След това Тит Дидий, Метел Пий, Лукул и центурионите отдадоха почест на предводителя си, усмихнаха му се срамежливо и си заминаха. Сула остана сам с лице, обърнато към залязващото слънце. Толкова беше крехък венецът, че дори не го усещаше на главата си. Сълзите му течаха и размиваха кръвта от лицето му. Душата му беше изпълнена с радост и триумф, което не му позволяваше да мисли за нищо друго и дори го плашеше дали щастието няма да го покоси на място. Пък имаше ли смисъл повече да живее? Какво повече можеше да очаква от живота? В този миг се сети за своя покоен син и преди да се е насладил докрай на величествения миг, нещо го сграбчи за сърцето и той се свлече на колене, за да се разридае с пълен глас.

Някой му помогна да се вдигне на крака и като избърса сълзите и мръсотията от лицето му, го прегърна през кръста и го отведе до един голям камък край пътя за Нола. С чужда помощ Сула се настани на камъка, а мъжът се разположи до него. Беше Луций Лициний Лукул, най-висшият сред военните трибуни в армията.

Слънцето вече се беше скрило зад хоризонта на Тосканско море. Най-великият ден в живота на Сула вървеше към своя край и земята се обгръщаше в мрак. Победителят на самнитите отпусна безпомощно ръце, въздъхна тежко на няколко пъти и си зададе отново вечния въпрос: „Защо никога не съм щастлив?“

— Не мога да ти предложа нито вино, нито дори вода, Луций Корнелий — изрече Лукул. — От Помпей дотук сме тичали да догоним Клуенций.

Сула въздъхна и се изправи.

— Ще оживея, Луций Лициний, не се бой. Както каза една моя приятелка, винаги има работа за вършене.

— Работата ние ще я свършим, ти почивай.

— Не мога. Аз съм главнокомандващият, аз трябва да се трудя там, където се трудят подчинените ми. Само минутка и ще се оправя съвсем. То всъщност и нищо ми нямаше, докато не се сетих за сина си. Той умря, нали знаеш…

Сълзите отново напираха в очите му, но успя да ги спре.

Лукул нищо не отговори, само гледаше някъде пред себе си.

Сула познаваше бегло младежа; знаеше, че през декември са го избрали за военен трибун, че е прекарал последните няколко месеца в Капуа и едва броени дни преди похода срещу Помпей са го сложили начело на легион. И все пак му се струваше някак коренно променен; сякаш от безбрадо момче се беше превърнал за няколко часа в зрял мъж. Предусещаше, че младият Лукул ще стане една от големите фигури в Рим.

— Нали двамата с брат ти Варон Лукул дадохте под съд Сервилий Авгура преди десет години? — попита изведнъж Сула.

— Точно така, Луций Корнелий. Авгура беше виновен за публичния позор и смъртта на баща ни, за разсипването и разграбването на цялото семейно богатство. Но си плати за греховете — рече. Лицето му светна при тези думи, а на устните му се появи лукава усмивка.

— Беше по време на сицилианската война с робите. Сервилий Авгура наследи баща ти на поста управител на Сицилия. И щом се върна в Рим, го осъди.

— Точно така.

Сула се надигна от камъка и му подаде дясната си ръка.

— Е, Луций Лициний, трябва да ти благодаря. Предполагам, че венецът от трева е бил твоя идея?

— О, не, Луций Корнелий, нищо подобно. За всичко са виновни центурионите! Те ми обясниха, че корона граминея се връчва не от римските магистрати, а от личния състав на армията. Доведоха ме само защото на церемонията трябва да присъства и изборен трибун. — Той се усмихна. — Е, предполагам, че не всеки ден се обръщат с речи към началника си! Затова и се съгласих да говоря вместо тях.

Два дни по-късно армията на Сула се беше завърнала обратно в лагера пред Помпей. Всички бяха толкова уморени, че дори хубавата храна, която получиха в походната кухня, не успя да им направи впечатление. В продължение на двадесет и четири часа никой не посмя да отвори уста, да не би да разбуди заспалите дълбоко офицери и войници. Сякаш бяха изгорили живите пред Нола, а в лагера се бяха настанили загиналите от бойното поле.

Венецът от трева беше прибран от Сула в дървена кутийка, която слугата му беше донесъл. Когато му дойдеше времето, триумфаторът щеше да я сложи върху восъчната маска, която човек с неговите почести отсега можеше да си поръча. Луций Корнелий вече се беше отличил достатъчно, за да прибави и своя лик до тези на славните си предци, независимо че не беше още избиран за консул. Статуята му щеше да намери своето място на Форум Романум, където стояха изображенията на всички смели римски граждани, спечелили си венеца от трева. Бъдните поколения щяха да помнят героя от войната срещу италийците.

Когато след дългата си почивка войската се строи отново, за да проведе победния парад и всеки да получи заслуженото си отличие, той сложи венеца на главата си и щом се показа пред легионите, беше приветстван от бурните и продължителни възгласи на войниците. Организирането на церемонията беше възложено на Лукул — по същия начин, по който навремето Марий беше натоварил с подобни задължения младия Квинт Серторий.

Докато стоеше на трибуната обаче под оглушителния рев на легионите, на Сула му хрумна идея, каквато едва ли някога бе минавала през ума на Марий. Или поне не по време на походите в Нумидия и Галия — напоследък старият воин се беше променил и ако беше на мястото на бившия си помощник, навярно би се сетил за същото като него. Докато наблюдаваше правите редици на римските войници, докато се радваше на лъскавите оръжия и чистите парадни униформи, Луций Корнелий започна да се чувства като собственик на цялото това море от човешки лица. „Това са моите легиони! Преди да принадлежат на Рим, те принадлежат на мен. Аз ги направих войници, аз ги водих към победата, аз им подарих най-голямата победа в цялата война… И аз ще трябва да се погрижа за бъдещето им, щом се оттеглят от армията. Когато ми поднесоха венеца, те може би не са съзнавали, че ми подаряват и нещо много повече — самите себе си. Отсега нататък мога да ги поведа, накъдето пожелая. Заради мен те биха се изправили дори срещу Рим.“ Това, последното си оставаше в рамките на фантазията и Сула веднага го отхвърли като смехотворна мисъл. И все пак, някъде в подсъзнанието му остана идеята да използва спечеленото си предимство дори срещу собствените си съграждани. Родила се в паметните мигове, прекарани на дървената трибуна на лагера, тя щеше да чака момента, в който да се покаже наяве.