Докато Луций Декумий тичаше подир побеснелия Марий, Цезар остана да прави компания на Цина.

— Не им обръщай внимание, Луций Корнелий — отново се усмихна той чаровно на объркания пълководец. — Постоянно се карат помежду си, но Луций Декумий е прав: Гай Марий се нуждае от повече сън и от малко раздвижване на чист въздух. Цялата тази работа ужасно го е разтревожила. А ние всички се надяваме той отново да се върне в строя, нали?

— Уви, това го разбирам пределно ясно — съгласи се Цина и потупа момчето по рамото; Цезар вече беше доста висок и нямаше как да го потупа по главата. — Най-добре да отведа Гай Марий при сина му. — Той взе една от главните в палатката си и последва масивния силует на Марий в тъмното. — Синът ти е ей там, Гай Марий. Заради условностите съм го настанил в самостоятелна палатка, където да го държат под надзор. До деня на процеса не му е позволено да разговаря с никого.

— Предполагам, сам разбираш, че решението на съда ти няма окончателна сила — подметна старият воин, докато вървяха между палатките. — Ако обявите сина ми за виновен, ще настоявам той да бъде съден повторно в Рим от сенатори.

— Разбирам — отвърна му Цина с безизразен глас.

Когато баща и син кръстосаха погледите си, малкият Марий, като че ли по-скоро се уплаши, но успя да се овладее. Когато обаче на входа на палатката се появиха Луций Декумий и Цезар, той не се сдържа и тревожно попита:

— За какво си ги домъкнал тия със себе си?

— За да ми правят компания по пътя — отговори рязко баща му и също тъй рязко даде знак на Цина да го остави насаме със сина му. Щом той се отдалечи, с помощта на Цезар Марий се отпусна на единствения стол в палатката. — Е, синко, бурният ти нрав най-сетне успя да те завре в казана с врялата вода, а? — По тона му личеше, че отговорът на сина му изобщо не го интересува.

Малкият Марий го зяпна в пълно недоумение, сякаш се надяваше нещо да му подскаже какво точно има предвид баща му. Най-накрая тъжно въздъхна и поклати глава.

— Не съм го направил!

— Радвам се да го чуя — окуражи го Марий. — Стига сам да не се откажеш от думите си, всичко ще се нареди.

— Мислиш ли? Как така ще се нареди? Публий Клавдий ще се закълне, че съм го сторил.

Марий скочи от стола си в израз на дълбоко разочарование.

— Ако докрай се кълнеш в невинността си, обещавам ти, че нищо няма да ти се случи. Абсолютно нищо.

Чак сега по лицето на малкия Марий се изписа известно облекчение; най-сетне му се стори, че е доловил намека в гласа на баща си.

— Ще наредиш нещата, нали?

— Аз мога да наредя много неща, Гай Марий Младши, но пред военен съд, ръководен от почтен човек като Луций Цина, нищо не мога да сторя — отвърна с отегчение баща му. — Каквото ще се уреди, ще стане чак в Рим. Сега най-добре последвай примера ми и легни да поспиш. Ще се видим утре следобед.

— Чак тогава? Но делото няма ли да се разглежда утре?

— Няма. Делото се отлага с един ден, защото трябва да си направя физическите упражнения… Иначе няма да оздравея и никой няма да ме избере консул за седми път. — Марий се обърна на входа на палатката и се усмихна подигравателно на сина си. — Ей тия тук твърдят, че ако точно утре не отида да яздя, спукана ми е работата. Освен това ще се срещна лично с обвинителя ти. Но не мисли, че ще започна да го убеждавам да мълчи, синко. Забранени са ми всякакви лични разговори с него преди процеса. — Той си пое въздух и даде пълна воля на възмущението си. — Представяш ли си, аз, Гай Марий, трябва да се съобразявам с нарежданията на някакъв си претор! Че си убил един малоумен консул, за да спасиш армията от унищожение, това мога да ти го простя, Гай Марий Младши! Но че ме караш да се чувствам закононарушител, това няма да забравя скоро!

Когато на другия ден ездачите се събраха за разходката, Гай Марий се държа изключително коректно с Публий Клавдий Пулхер — мургав младеж с доста гузен вид; личеше си, че му се иска да е всякъде другаде, но не и в присъствието на Третия основател на Рим. Марий застана начело на групата редом с Цина, зад тях яздеха легатът на Цина Марк Цецилий Корнут и малкият Цезар, а нататък следваше целият кадетски състав. След като се убеди, че никой, освен него не познава околността, Луций Декумий пое водачеството на малката дружина.

— На километър-два оттук има едно място, откъдето се вижда цял Рим — предложи той на участниците в малката експедиция. — Тъкмо разстояние за Гай Марий.

— Че ти откъде познаваш района около Тибур? — попита го недоверчиво Марий.

— Бащата на майка ми е родом оттук — отвърна му Декумий и поведе ездачите нагоре по тясна пътека, която стръмно се изкачваше към неизвестното.

— Никога не съм предполагал, че в кръчмарското ти тяло има и един селски кокал, Луций Декумий.

— И съвсем правилно, Гай Марий — не се обиди ни най-малко водачът на групата. — Но нали знаеш какви са жените? Навремето майка ни ни водеше цялото семейство насила в Тибур.

Времето беше ясно, слънцето печеше, неприятен вятър галеше лицата на ездачите и довяваше шума от водите на Анио в близкото дефиле. Луций Декумий нарочно наложи съвсем бавна крачка и никой не усети колко бързо мина времето. Ако не беше радостта на Марий от все новите изминати триста метра, останалите навярно биха умрели от скука. Публий Клавдий Пулхер бе предполагал, че срещата му с бащата на малкия Марий ще се окаже буреносна, но сега трябваше да се увери, че напразно се е тревожил. Лека-полека душата му се поотпускаше и той се заговори с двамата други кадети, докато Цина постоянно наглеждаше Марий в подозрение няма ли всеки момент да потърси контакт с обвинителя на сина си. Иначе не можеше да си обясни тази безсмислена езда из пущинака. И понеже сам беше баща, много добре си представяше как би реагирал, ако синът му попадне в подобно положение.

— Ето! — заяви с нескрита гордост Луций Декумий, като дръпна юздите на коня си и остави ездачите зад себе си да го подминат. — Гледката си струва разходката, нали?

И тя наистина си струваше. Групата се бе озовала на малка, равна поляна насред планинския склон. Точно пред тях някакъв земен катаклизъм беше отцепил огромен къс от планинската маса и в краката им се спускаше напълно отвесно няколко десетки метра пропаст. Виждаше се почти цялата синьо-бяла змия, представляваща Анио, която идваше някъде от север и се вливаше пред очите на групичката във водите на Тибър. А малко след точката, където двете реки се пресичаха, се разкриваше самият Рим — пъстра мозайка от червени керемидени покриви й боядисани в ярки цветове каменни стени, между които тук и там издигаше по някоя статуя или храмов фронтон. Ясното небе позволяваше да се видят чак отблясъците на Тосканско море в далечината, които създаваха впечатлението за някакво сребристо острие, разрязващо хоризонта.

— Намираме се на неколкостотин метра над Тибур — съобщи Декумий и скочи от коня си, за да почине.

— Колко малък изглежда градът ни оттук! — учуди се Цина, без да може да откъсне поглед от панорамата.

Всички без Луций Декумий се придвижваха напред да видят по-добре вечния град и лека-полека ездачите се омесиха. Решен за нищо на света да не остави Марий да разговаря с Публий Клавдий, Цина умишлено поведе и своя, и неговия кон далеч от тези на кадетите.

— О, погледнете! — посочи Цезар някъде пред себе си и срита коня си да стои на едно място. — Акведуктът над Анио! Като някаква играчка! Не е ли красиво?

Думите му бяха отправени най-вече към Публий Клавдий, който изглеждаше не по-малко от Цезар очарован от гледката.

Двамата се приближиха, колкото им позволиха животните, до ръба и хем се загледаха Рим, хем се споглеждаха помежду си и се усмихваха.

Гледката наистина си струваше и докато цялата група се опитваше да различи тази или онази сграда в Рим, Луций Декумий се зае с някакви си свои работи. На колана си той носеше окачена кожена кесийка; незабелязано бръкна в тази кесийка и извади малко дървено чаталче. Двата края на чаталчето бяха свързани с някакво меко и еластично ремъче, което Луций Декумий подхвана с мъничка металическа скобка, извадена също тъй от кесийката му. Съвсем непринудено, все едно се прозяваше или се чешеше по главата, той опъна ремъчето със скобката, надигна го на височината на очите си и като се прицели за секунда-две, го пусна по посока на един конете.

Животното под Публий Клавдий изцвили от болка, изправи се на задните си крака и копитата му надвиснаха над нищото; Публий Клавдий се хвана инстинктивно за гривата му да не падне и с това съвсем изгуби контрол над него. Сякаш без да съзнава опасността за самия себе си, Цезар се наведе над главата на коня си и посегна към юздите на Клавдий. Всичко се развиваше с такава бързина, че после никой не би могъл да възпроизведе точно събитията; едно бе сигурно — че малкият Цезар действа с хладнокръвие, на което никой негов връстник не би бил способен. В следващия миг неговият кон също се подплаши и надигна предница, блъскайки с цялата си маса Публий Клавдий. И двете животни литнаха към бездната, понасяйки ездачите си. По някаква щастлива случайност Цезар успя да запази вертикално положение, разпери ръце и в последния момент се отлепи от седлото си, за да скочи обратно на скалата. Падна назад, вместо напред и с котешка пъргавина пропълзя две-три крачки, за да избяга в пълна безопасност.