— Разбирам — кимна Марий, сякаш новината не му бе направила никакво впечатление. — Е, Юлия, ти си тази, която знае историята. Продължавай, още не си ми казала всичко.

— Въпросният кадет твърдял, че малкият Марий напразно се опитвал да убеди Луций Катон да заповяда отстъпление. Но Катон го наругал и го нарекъл син на италийски изменник. Твърдо отказал да свири отбой и се зарекъл по-скоро да погребе цялата си армия на бойното поле, отколкото да позволи на войниците си да носят позора на поражението. В знак на презрение дори му обърнал гръб. Тогава според другия кадет синът ни забил целия си меч до дръжката в гърба му! След което сам поел командването и заповядал отстъплението.

Юлия повече не издържа и горко заплака.

— Толкова ли не можа Квинт Лутаций да ме изчака и сам да ми разкаже всичко, че сега трябва теб да те разпитвам? — измърмори недоволно съпругът й.

— Наистина нямал време, Гай Марий — изтри сълзите си тя и отново се опита да се успокои. — Бил пратен спешно в Капуа, трябвало веднага да заминава. Дори не бивало да минава през Рим, но го направил специално заради нас, затова трябва да сме му по-скоро благодарни. Каза, че ти си знаел как да постъпиш. Когато Квинт Лутаций изговаряше тези думи, по тона му пролича, че той наистина смята сина ни за виновен за смъртта на Луций Катон! Ох, Гай Марий, какво ще направиш? Какво можеш да направиш? Какво имаше предвид Квинт Лутаций, когато каза, че сам си знаел?

— Имал е предвид, че двамата с моя приятел Гай Юлий ще отидем да видим какво става в Тибур — отговори й без капка колебание той.

— Но ти не можеш да пътуваш чак дотам! — ужаси се Юлия.

— Мога и още как! Сега се успокой, жено, и кажи на Строфант да прати вест на Аврелия, че ми трябва Луций Декумий. Той ще се грижи за мен при пътуването, а момчето ще си почива.

Докато говореше, Марий не свали ръка от рамото на Цезар — не толкова в жест на приятелството, колкото в знак да мълчи.

— Нека тогава Луций Декумий те придружи сам, Гай Марий — помоли го Юлия. — Гай Юлий трябва да се върне вкъщи при майка си.

— Да, напълно си права — съгласи се Марий. — Хайде, млади Цезаре, бягай у дома!

Но той му възрази:

— Майка ми ме е предала изцяло на твое разположение, Гай Марий. Ако сега те напусна без никакво оправдание, тя много ще ми се разсърди.

В подобна ситуация Марий винаги би настоявал, но този път тъкмо Юлия, която добре познаваше нрава на Аврелия, първа отстъпи:

— Момчето е право, Гай Марий, вземи го и него!

Час по-късно слугите впрегнаха четири мулета в една каруца и Гай Марий, малкият Цезар и Луций Декумий напуснаха Рим през Есквилинската порта. Луций Декумий разбираше от работата на каруцаря и поддържаше такова темпо, че животните да издържат без смяна цялото разстояние до Тибур.

Притиснат между Марий и Декумий, малкият Цезар наблюдаваше с вълнение как мракът се спуска над пътя. Досега не му се беше случвало да пътува през нощта, но пък и бързината, с която каруцата се движеше към целта, му се струваше доста възбуждаща.

Между Цезар и братовчед му имаше девет години разлика, но понеже помнеше много неща от годините, които за другите деца оставаха напълно несъзнателни, той от личен опит знаеше, че малкият Марий не заслужава кой знае какво съчувствие и загриженост. Не че някога Марий си бе позволявал да го малтретира или дори да му говори лоши работи. Не, малкият Цезар се бе настроил срещу него заради отношението към околните. Така например през дългите години съперничество между братовчедите Марий и Сула Цезар винаги мислено бе заставал на страната на по-малкия, който и винаги оставаше онеправданият. Освен това Марий се бе отнасял изключително лицемерно към Корнелия Сула: в нейно присъствие се разсипваше да я ухажва, а обърнеше ли му тя гръб, веднага почваше да говори по неин адрес; позволяваше си да й се подиграва дори не само в кръга на братовчедите си, но и пред приятели. Това беше причината, заради която Цезар никак не се вълнуваше дали братовчед му Гай Марий ще стане обект на публичния позор или не. Като човек той му беше крайно безразличен. Но тъй като случаят засягаше пряко великия Гай Марий, а и скъпата му леля Юлия, той нямаше как да не се тревожи заедно с тях.

Когато нощта се спусна напълно, Луций Декумий предвидливо подкара мулетата в бавен ход, нищо че пълната луна осветяваше пътя далеч напред. От равномерното друсане на каруцата момчето се унесе в сладка дрямка и с глава, склонена в скута на Марий, дълбоко заспа, без да му пречи изкривеното положение на тялото му.

— Е, Луций Декумий, време е май да си поговорим за това-онова — подхвана Марий.

— Добра идея — съгласи се охотно той.

— Синът ми е изпаднал в ужасно затруднение.

— Тц-тц! — отбеляза Луций Декумий като някоя квартална клюкарка. — Не можем да си позволим подобно нещо, нали, Гай Марий?

— Обвинен е в убийството на Катон Консул.

— Ако всичко, което съм чувал по адрес на консула, е вярно, то на момчето трябва да му дадат награда за добре свършена работа.

Марий чак се затресе от смях при тези думи на спътника си.

— Да си кажа правичката, напълно съм съгласен с теб. Ако се вярва на жена ми, обстоятелствата просто са налагали подобно решение. Тоя глупак Катон е направил всичко възможно да изгуби сражението! Предполагам, че двамата му легати са загинали преди него на бойното поле, а трибуните са се размотавали като мухи без глави и са носели заповеди, които е било по-добре войниците да не знаят! Единствените офицери в щаба му, на които е можел да разчита, са били кадетите му. Стигнало се дотам, че синът ми трябвало да посъветва консула да отстъпи, преди да са ни изклали. Катон твърдо отказал и нарекъл малкия Марий „син на италийски изменник“. При което, ако се вярва на друг един кадет, синът ми забил меча си до дръжката в гърба му и наредил на войската да отстъпва.

— Че какво? Момчето много добре е сторило, Гай Марий.

— И аз така мисля, но пък и не съвсем. Все пак жалко е, че го е ударил в гръб. Макар че познавам добре сина си: сторил го е не от подлост, а от обида. Той открай време си е докачлив и макар да не го е показвал никога пред баща си и майка си, понякога му пада перде пред очите и човек всичко може да очаква от него.

— Колко свидетели има, Гай Марий?

— Доколкото разбрах, само един. Но за да съм сигурен, трябва първо да говоря с Луций Корнелий Цина, който е поел върховното командване. Естествено малкият Марий трябва да се яви пред съда. Ако свидетелят потвърди показанията си, то сина ми го чака бой с камшик и обезглавяване. Убийството на консул не е обикновено. Това си е светотатство.

— Тц-тц — отново поклати глава Луций Декумий и повече нищо не каза.

Разбира се, той добре знаеше защо точно него са повикали. Положението беше много сложно, трябваше да се направи нещо. Това, което го изненадваше обаче, бе, че именно Гай Марий се е сетил за него. Гай Марий! Най-праволинейният, най-почтеният човек, за когото Декумий беше чувал. Както беше казал Луций Сула навремето? Че дори когато минава по обиколната пътека, Марий върви с права крачка. А тази вечер се оказваше, че и той е предпочел не само обиколната пътека, но и ситните стъпчици. Отказваше се от гордо вдигнатата глава. Все пак имаше и други начини; можеше и да се окажат безуспешни, но човек като Гай Марий трябваше поне да опита.

В следващия миг обаче Луций Декумий вдигна рамене. Гай Марий беше баща като всички останали. Имаше само един син, нормално бе да го цени повече от всичко друго. Пък и момчето си го биваше, нищо че се перчеше повече от необходимото. Сигурно не е лесна работа да имаш за баща велик човек. Особено ако не си се родил с неговата желязна воля. Смелчага беше малкият Марий, никой не му го отричаше, и пипето му сечеше. Но никога нямаше да се превърне в истински велик мъж. За това човек трябва още като дете да е минал през известни трудности. А Марийчо не бе познал капчица несгода през живота си. С такава мила майчица като неговата! Виж, да му се беше паднала майка като на малкия Цезар, нещата можеха да стоят другояче. Детството на Цезар наистина беше трудно. Майка му не му оставяше време за нищо. А и в семейството нямаха излишък от пари.

Досега теренът бе по-скоро равен, но изведнъж започна да се издига нагоре и изморените мулета понечиха да спрат. Луций Декумий ги погали с камшика си, нарече ги с няколко смразяващи кръвта им имена и без да му мисли, подкара каруцата напред.

Петнайсет години по-рано Луций Декумий бе предложил закрилата си на Цезаровата майка Аврелия. Почти по същото време той си бе намерил и един друг източник на доходи, който му осигуряваше приличен живот. По рождение Декумий беше римлянин, член на градската триба Палатина, според ценза принадлежеше на четвъртата имуществена класа, а по професия — пазител на колегията на кръстопътя със седалище инсулата на Аврелия. Той беше по-скоро нисък на ръст, косите и очите му имаха твърде неопределен цвят, лицето му трудно се помнеше, непринуденото му държане и ниската му грамотност прикриваха дълбоката му вяра в собствените възможности и силата на мисълта му; в средите, в които се движеше, Луций Декумий държеше ранг не по-нисък от този на градския претор.