Именно градският претор официално санкционираше неговата публична дейност. Задълженията на колегията включваха различни общественополезни дела като например чистенето на улиците в квартала, поддръжката на малкото светилище на ларите на кръстопътя и прилежащата й градска чешма, от която черпеше вода почти целият район, както и организирането на ежегодните празненства, познати като Компиталии. Членове на колегията на кръстопътя бяха хора, представители на всички обществени класи в Субура, като се почне от втората класа и се свърши с пролетариата — тази класация важеше само за римските граждани — и се мине през всевъзможните евреи, сирийци, гърци-роби, гърци-освобожденци и останалите чужденци, с каквито Субура беше пълна. Все пак представителите на втората и третата класа гледаха да си нямат работа с колегията и откупуваха задълженията си към нея чрез солидни парични дарения. Хората, за които работеше учудващо чистата и проветрива кръчмичка на ъгъла, бяха все работници, които прекарваха свободните си дни около масите с чаша в ръка. Всеки работник в Рим — независимо дали е роб или наемна ръка — получаваше на седем работни дни един свободен. По принцип всеки си имаше свой собствен ден за мързелуване и по тази причина в Рим не измерваха времето на седмици, а само по интервалите между два пазарни дни; сиреч на по осем дни. Обикновено почивният ден на работника се измерваше от деня, в който е постъпил на работа. По този начин всеки ден компанията в кръчмата на кръстопътя се сменяше, вечен беше само Луций Декумий, когото всички имаха за свой пряк началник. Решеше ли Декумий, че някоя работа трябва да се свърши, всички в кръчмата оставяха виното и се спускаха да му помагат.
Под ръководството на Луций Декумий братството на кръстопътя водеше и доста дейности, нямащи нищо общо с официалния му статут. Когато чичото на Аврелия Марк Аврелия Кота — неин втори баща — бе закупил от нейно име инсулата вместо семейна зестра, красивата, но строга и безкомпромисна хазяйка скоро се убеди, че хората, които подслонява под покрива си, са дребни изнудвачи, изкарващи пари от тормоза над местните търговци и занаятчии. На това си деяние те самите викаха „закрила от уличен вандализъм и злонамерена конкуренция“. Аврелия бързо сложи точка на дейността на колегията, но само на локално равнище: Луций Декумий и приятелчетата му преместиха интересите на дружеството към други квартали на Субура, където Аврелия нямаше познати.
Та почти по същото време, когато Аврелия се нанесе в инсулата си, Луций Декумий си бе открил и друго поприще, което хем отговаряше на нрава му, хем пълнеше кесията му: за добро или за лошо той стана наемен убиец. Макар че повечето му подвизи си оставаха плод на хорското въображение, повечето му познати го смятаха за виновник в поне няколко политически и делови убийства, свързани с местни и чуждестранни интереси. Това, че никой не го безпокоеше — още по-малко не мислеше да го извика пред съда, — се дължеше на таланта и дързостта му. Никога не се бяха намирали улики срещу него. И все пак Луций Декумий не само не се отричаше от дейността си, но дори умишлено поддържаше реномето си на убиец; иначе според собствените му думи никой повече нямало да потърси услугите му. Някои от най-нашумелите убийства в града той публично отричаше да са негово дело и хората пак му вярваха. Такъв беше случаят със заколението на Азелион. Декумий често повтаряше, че преторът е бил убит от празноглав аматьор, който имал наглостта да заплаши живота на всички свои съграждани, убивайки римски авгур в жречески одежди, при това в момент на възлияние към боговете. Също така отричаше да има пръст в преждевременната смърт на Квинт Цецилий Метел Нумидик; колкото и сам да разправяше, че Прасчо е бил отровен, той всеки път добавяше, че отровата е женско оръжие и на него би му било под достойнството да го използва.
Декумий се беше влюбил в Аврелия от пръв поглед; не ставаше дума нито за плътска страст — както усилено твърдеше, — нито дори за някакви платонически чувства, а по-скоро за вродена симпатия към сродна душа; освен това тя беше смела, интелигентна и решителна — все качества, които той приписваше и на себе си. Затова предложи на хазяйката си своята пълна подкрепа. Когато децата й пораснаха достатъчно, за да излизат сами на улицата, пак Луций Декумий беше зоркият страж, който не ги изпускаше от погледа си. За него малкият Цезар се бе превърнал в кумир и макар да не го признаваше, го обичаше много повече от двамата си родни синове, които рече бяха на възраст да научат занаята на баща си. В продължение на години пазителят на кръстопътя пазеше и красивото си съседче, прекарваше цели часове да разговаря с него, учеше го как да уважава събратята си от висшите слоеве на обществото и в същото време го просветяваше в тайните на охранителните дружества и наемните убийци. Малкият Цезар се оказваше възприемчив ученик и за едното, и за другото, и за третото. Той знаеше, че един римски патриций не може да си позволи маниерите на необразования човек от четвъртата класа, особено ако е по призвание уличен кръчмар. Всяка жаба да си знае гьола, напомняше на приятеля си Декумий. Но това не беше причина двамата да не дружат. Още по-малко да не се обичат.
— Ние, римската беднотия, сме все разбойници по душа — беше обяснил веднъж Луций Декумий на Цезар. — Иначе няма как, ако искаме да се храним добре и да командваме трима-четирима роби, от които поне един да има здрав гъз за туй-онуй. Дори да разбирахме от търговия, а не съм чул някой от нас да разбира, няма откъде да се сдобием с капитал, нали така? Не, всеки си крои шапката според главата — винаги съм го твърдял и ще продължавам да го твърдя. — Тогава той бе сложил пръст на устните си и се бе усмихнал с грозните си зъби. — Но за това нито думичка, Гай Юлий! Нито думичка пред никого! Най-вече пред скъпата ти майчица.
Тайната наистина беше запазена и продължаваше да е пазена. Колкото и добре да познаваше сина си Аврелия, и тя не можеше да си представи колко неща знае той за живота.
Към полунощ каручката, теглена от четирите запотени мулета, достигна лагера на римската армия встрани от селцето Тибур. Без дори да му стане неудобно, Гай Марий веднага вдигна бившия претор Луций Корнелий Цина от леглото.
Двамата се познаваха съвсем бегло, за което обяснение бяха почти тридесетте години разлика във възрастта им. Иначе с речите си пред Сената Цина си бе спечелил името на Мариев почитател. Предната година се бе справил блестящо със задълженията си на градски претор; в отсъствието на двамата консули от Рим той заемаше най-високо място сред преторите и практически управляваше целия град. Уви, конфликтът срещу италийците го бе лишил от възможността да получи управлението на някоя богата провинция и да напълни семейния бюджет.
Ето, че на другата година Луций Корнелий Цина се оказваше в положение да не може да осигури зестра на двете си дъщери и дори нещо по-лошо: пред него изникваше съмнението дали ще успее да осигури финансово бъдещата политическа кариера за сина си, който нищо чудно да остане завинаги на последния ред в Сената. Когато след смъртта на Катон Консул Сенатът изпрати на Цина специално писмо, връчващо му върховното командване във войната срещу марсите, бившият претор ни най-малко не се развълнува от перспективата. Отваряше му се огромна работа по стабилизирането на едно положение, което предшественикът му бе направил всичко по силите си да разклати из основи. А Катон бе способен в това отношение — некомпетентен и арогантен, той за друго не ставаше. Къде беше мечтаната провинция, от която Цина да се обогати?
Бившият претор представляваше едър, набит мъж с обрулено лице и твърде прибрана долна челюст. Непривлекателният му вид не беше причина да не сключи подходящ брак — избраницата му беше богатата наследница Ания, потомка на стар плебейски род, който вече две столетия се водеше благороден. Цина и Ания се бяха сдобили с три деца: голямата им дъщеря беше на петнайсет, след нея идваше синът на седем и по-малката дъщеря — на пет. Ания съвсем не беше красавица, но винаги приковаваше погледите с червените си коси и зелените си очи; голямата й дъщеря бе наследила и двете от майка си, докато брат й и сестра й бяха тъмни като баща си. Всичко това се бе оказало без значение до момента, в който Гней Домиций Ахенобарб Понтифекс Максимус не бе почукал на вратата на Цина и не бе поискал ръката на голямата му дъщеря за първородния си син Гней.