Както обикновено Аврелия работеше на писалището в кабинета. Щом обаче Евтих й съобщи за неочаквания гост, тя веднага скочи от мястото си и се завтече да го посрещне. Когато се наместиха удобно в приемната, Цезар остана да им прави компания и нито за минута не отдели очи от лицето на майка си. „Сега пък какво го е прихванало?“ — чудеше се Сула, недоволен, че в присъствието на сина й не може да заговори Аврелия на желаните теми. За щастие домакинята усети неудобството му и отпрати сина си. Цезар си тръгна с видимо нежелание.

— Какво има?

— Предполагам, че Гай Марий му е подхвърлил някой незаслужен намек за отношенията ми с теб, Луций Корнелий, и Гай Юлий е станал подозрителен — отговори му съвсем спокойно.

— Богове! Дърт мошеник… Как е посмял?

Но красивата Аврелия само се засмя безгрижно.

— О, отдавна съм минала възрастта, когато подобни недоразумения ми се струваха неприятни. Това, което знам, е, че преди много време вуйчо ми Публий Рутилий, за да накара Гай Марий по-скоро да се върне от Мала Азия, му писал как племенницата му била родила червенокосо момче и как мъжът й се развел веднага с нея. И Юлия, и Гай Марий се хванали на въдицата и решили, че племенницата съм аз, а бащата — ти.

Сега беше ред на Сула да се засмее.

— Толкова ли слабо те познават? Та ти си способна да се съпротивляваш по-дълго и от защитниците на Нола!

— Така си е. Все пак, говориш от опит.

— Какво да се прави, и аз съм мъж като всички останали.

— Не съм съвсем съгласна. Би трябвало да ти вържат слама около онзи рог!

Докато двамата безгрижно разговаряха, малкият Цезар се беше наврял в лъжливия таван на кабинета и ги подслушваше. Първото, което усети, бе огромното облекчение да научи, че все пак майка му е почтена жена. Но скоро радостта му се изпари, за да бъде изместена от друга болка: защо никога досега Аврелия не му бе говорила по този начин на него? Ето че можеше спокойно да се отпусне и да води светски разговор, без да се замисля за някакви условности. Нещо повече, тя видимо харесваше този отвратителен човек! Приказваше му така, сякаш двамата бяха стари и близки приятели. Аврелия може и да не е била любовница на Сула, но между двамата съществуваше интимност, каквато малкият Цезар знаеше, че майка му никога не е споделяла със законния си съпруг. С неговия роден баща. Най-накрая момчето нервно изтри сълзите си и се излегна върху дървените дъски. Когато пожелаеше, той беше способен да се концентрира така, както никой друг. „Забрави, че това е майка ти, Гай Юлий! Забрави и ненавистта си към приятеля й Сула. Сега трябва само да слушаш и да се учиш?“

— Всеки момент ще те изберат за консул — говореше Аврелия.

— На петдесет и две години. Дори Гай Марий го избраха по-млад.

— При това не беше дядо като теб! Видя ли вече бебето?

— О, Аврелия, моля те! Рано или късно все ще трябва да хвана Елия под ръка и да я заведа на вечеря у Квинт Помпей… И да държа бебето в скута си, и да се правя, че се лигавя с него. Но нима това, че дъщеря ми е родила дъщеря е толкова знаменателно събитие, че да търча от другия край на Италия, само и само да не закъснея за представлението?

— Малката Помпея е същинска красавица.

— Та затова да вдигаме врява, все едно се е родила втора Троянска Елена!

— Не говори така. Винаги съм си казвала, че животът на Хубавата Елена е бил нещастен. В крайна сметка какво е била тя? Една кукличка, играчка в ръцете на принцове и царе.

— Че коя жена не е играчка в ръцете на мъжа си?

— Аз не съм! Аз имам своя собственост и се грижа за своите си дела.

Но Сула веднага смени тона.

— Обсадата на Аскулум Пицентум свърши. Всеки ден Гай Юлий може да се завърне. Дали тогава пак ще ми поддържаш подобни тези?

— Недей го споменава, Луций Корнелий! Колкото и да обичам мъжа си, тръпна от страх при самата мисъл, че може да се покаже на прага ми. Пак няма да хареса как възпитавам децата, пак няма да хареса задълженията ми на хазяйка, а аз ще се опитвам да го убеждавам в противното, докато той ми постави поредното неизпълнимо условие…

— При което бедната Аврелия ще му заяви в лицето, че не е прав, и неприятностите ще започнат — допълни я Сула.

— Ти би ли се съобразявал с мен, Луций Корнелий? — попита го рязко Аврелия.

— Не, ако ще да си и последната жена на земята.

— Докато Гай Юлий знае как да се съобразява.

— Бре, в какъв свят живеем!

— Да не ставаме заядливи! — сряза го Аврелия.

— Тогава по-добре да сменим темата — предложи Сула. — Какво прави вдовицата на Скавър?

В очите на Аврелия блесна любопитна искрица.

— Екастор! Да не би наистина да се интересуваш от нея?

— Определено.

— Доколкото знам, била е поверена на грижите на един сравнително млад мъж — Мамерк Емилий Лепид, брата на покойния Ливий Друз.

— Познавам го лично. Беше пратен да помага на Квинт Лутаций в Капуа, но доскоро воюваше с Тит Дидий под стените на Херкулан, а сега е на поход срещу габиниите в Лукания. Разумен човек, от тези, на които всеки може да разчита. — Той изведнъж се наведе напред като котка, забелязала птичка на прозореца. — Да не би натам да вее вятърът? Да не би Далматика да смята да се омъжва за него?

Аврелия се засмя.

— Много се съмнявам! Мамерк Емилий е женен за една вещица, която не го оставя нито за миг сам. Клавдия, сестрата на Апий Клавдий Пулхер, нали се сещаш — онзи, дето жена му накара Луций Юлий Цезар да бърше с тогата си храма на Юнона Соспита. Два месеца по-късно умря при раждане.

— Тя е братовчедка на моята Далматика, така де, покойната Балеарика — усмихна се Сула.

— Всички са нейни братовчеди — рече Аврелия.

Сула обаче имаше друго наум.

— Мислиш ли, че Далматика би се заинтересувала от мен?

Аврелия поклати глава.

— Нямам представа! Казвам ти напълно откровено, Луций Корнелий, като се изключат най-близките ми роднини, не поддържам контакти с никоя римлянка.

— Може би ще е добре, когато мъжът ти се прибере, да се запознаеш с бедната вдовица. Така и така ще ти остава повече свободно време…

— Достатъчно, Луций Корнелий! За тези думи заслужаваш да си ходиш вкъщи!

Двамата се запътиха към вратата. Щом се скриха от погледа на малкия Цезар, той се измъкна бързо от скривалището и се прибра в стаята си.

— Ще поговориш ли с Далматика? — попита отново Сула, докато домакинята му отваряше пътната врата.

— Не — заяви Аврелия. — Ако наистина те интересува, сам си поговори с нея. Иначе личното ми мнение е, че един неоправдан развод с Елия ще се отрази зле на реномето ти.

— То и преди не е било особено добро. Вале.

Най-накрая трибутните комиции бяха свикани и без присъствието на консула Помпей Страбон. След като реши, че негова светлост консулът скоро няма да се появи, Сенатът натовари с организирането на годишните избори Прасчо Метел Младши в качеството му на претор, завърнал се в Рим заедно с началника си Сула. Първото, което стана ясно, бе, че тазгодишните народни трибуни ще представляват консервативните настроения в римската политика. Най-много гласове събра Публий Сулпиций Руф, последван веднага от Публий Антистий. Сулпиций бе успял да измоли свободата си от Помпей Страбон и след като си бе извоювал реномето на победител при войната в Пиценум, сега искаше да се изяви и на политическата сцена. Гласоподавателите не забравяха и качествата му на юрист и оратор, след като на млади години беше реализирал блестяща кариера на Форума. Отдавна го бяха обявили за най-обещаващия младеж в изкуството на риториката и подобно на славния си предшественик, вече покойник, Крас Оратор Сулпиций Руф предпочиташе малоазиатския стил. Всичко в жестовете му беше добре пресметнато да вървят в унисон с медения му глас, изтънчения език и останалите средства за въздействие върху ума на съдебните заседатели. Най-известното дело, което беше водил, беше обвинението му срещу Гай Нарбон, задето несправедливо бе осъдил отдавна покойния Цепион, известен с кражбата на Златото на Толоза, в държавна измяна; това, че Сулпиций беше изгубил делото, не беше накърнило с нищо високата му репутация. Голям приятел на Марк Ливий Друз — макар че не споделяше възгледите му по италийския въпрос, — след смъртта му той някак естествено се беше привързал към Квинт Помпей Руф, съюзника на Сула за предстоящите консулски избори. Това, че тъкмо човек като Сулпиций оглавяваше колегията на народните трибуни, не вещаеше нищо добро за разните демагози, гонещи кариера чрез шмекерлъци в плебейското събрание. Всъщност можеше да се твърди с известна убеденост, че в цялата колегия не се намираше нито един трибун, склонен да се изяви на демагогското поприще; затова и изборите не бяха последвани от кой знае какви революционни законопроекти. След като политиката през годината се очакваше сравнително скучна, по-големи надежди се възлагаха на един от двамата куриатни едили — Квинт Цецилий Метел Целер; доста богат подобно на многото си братовчеди, Метел Целер вече пускаше мълвата за чудесните игри, които щял да организира за изморените си от войната съграждани.