— Дадено — отвърна той, но когато приятелят му се запъти към изхода на атрия, дори не помръдна от мястото си.

— Какво има сега? — попита го Помпей.

— Така и не предадох повиквателната на баща ти.

— Можеш да я хвърли спокойно на боклука — махна с ръка Помпей. — От днес принадлежиш единствено на мен. Баща ми дори не би те забелязал в коридора.

И се запъти към перистила. Цицерон го последва. Двамата си намериха една пейка на слънце и Помпей се зае да докаже, че дори и да не го бива в риториката, обича да използва езика си; на неговата възраст трудно можеше да се намери по-голям клюкар в цял Рим.

— Чу ли за Гай Ветиений?

— Не.

— Отрязал пръстите на дясната си ръка, за да не го вземат войник. Градският претор Цина го наказал да слугува до края на живота си в капуанските казарми.

Цицерон усети как го побиват студени тръпки.

— Доста интересна присъда, не намираш ли? — подхвърли, като се надяваше да не проличи, че случаят го е заинтересувал.

— Е, направили са го за назидание на останалите! На такъв човек не може да се позволи просто да си плати и да си замине. Но пък и римляните не са източни деспоти, не могат просто ей тъй да хвърлят човек в тъмница и да го извадят след двайсет години. В нашия затвор и един месец не се е задържал човек! Мисля, че решението на Цина е много похвално — усмихна се до уши Помпей. — Ония в Капуа така ще го подредят, че ще съжалява, дето не се е писал доброволец!

— И аз така предполагам — преглътна тежко Цицерон.

— Е, твой ред е!

— Мой ред за какво?

— Да разкажеш нещо.

— Не мога да се сетя за нещо интересно, Гней Помпей.

— Как се казва жената на Апий Клавдий Пулхер?

Той премигна в недоумение.

— Не знам.

— С такава голяма глава като твоята е доста жалко, дето все нищо не знаеш — укори го Помпей. — Е, от мен да мине, ще ти кажа. Казва се Цецилия Метела Балеарика. Да ти се заплете езика, докато го произнесеш.

— Това е много знатна фамилия.

— Но накрая хората ще си спомнят за моята, не за нейната.

— Та какво станало с нея?

— Умря оня ден.

— О-о…

— В нощта след завръщането на Луций Юлий от Кампания й се явил сън — започна оживено да разправя Помпей. — Още на другата сутрин отишла при Луций Юлий и му казала как сънувала Юнона Соспита да й се явява и да се оплаква, че храмът й е заприличал на бардак. Някаква жена се довлачила и взела, че родила насред храма. При раждането умряла, но хората само изнесли трупа й, без да измият пода от кръвта. Луций Юлий и Цецилий Метела Балеарика събрали кофи и парцали и се заели да измият целия храм. Представяш ли си ги двамата да пълзят и да бършат цялата мръсотия с дрехите си? Луций Юлий освинил тогата си — твърдял, че му било неудобно да се показва пред богинята в неофициално облекло. Като свършил с миенето, се запътил право в Сената, където прокарал законопроекта за италийците… и здравата нахокал всички присъстващи. Как се надявал Рим да спечели войната, питал той, придружавайки речта си с цветущи изрази, когато храмовете са съвсем запуснати и няма кой да се погрижи за елементарното им поддържане? На другия ден целият Сенат на свой ред събрал кофи и парцали и измил собственоръчно всички храмове в града. — Помпей изведнъж се спря. — Какво си ме зяпнал?

— Откъде знаеш всичко това, Гней Помпей?

— От това, което хората говорят покрай мен. Вслушвам се дори в разговорите на робите. Ти какво правиш по цял ден? Четеш Омир…

— Омир съм го изчел още преди години — похвали се Цицерон. — Сега съм на великите оратори.

— И нямаш никаква представа какво се случва около теб в града.

— Откакто те познавам, ми се струва, че този пропуск скоро ще бъде запълнен. Доколкото разбирам, след като й се е присънила Юнона Соспита, и двамата с Луций Юлий са измили храма й, жената на Апий Клавдий Пулхер се е върнала вкъщи и е умряла?

— Умряла скоропостижно. Голямо нещастие според Луций Юлий. Тя била една от най-уважаваните римски матрони; имала шест деца, раждани все през една година, тъкмо чакала седмото.

— Седем е щастливо число — отбеляза шеговито Цицерон.

— Не и за нея — не долови иронията му Помпей. — Никой не може да си го обясни: да роди шест деца без никакви затруднения, а изведнъж да умре. Луций Юлий тълкува това като божи гняв.

— И може би мисли, че новият му закон ще успокои боговете?

Помпей вдигна рамене.

— Не знам. Нито някой друг знае по-добре от мен. Във всеки случай баща ми е за закона, значи и аз съм за. Баща ми смята да дари с римско гражданство всички градове с латински права в Италийска Галия.

— А скоро след това Марк Плавций Силан ще прокара друг закон, според който всички записани в градските списъци на италийските градове ще могат да получат римско гражданство, ако се явят в срок от шейсет дни пред някой от преторите в Рим — доказа Цицерон, че и той все нещичко е чул.

— Точно така, Силван. Но заедно с приятеля си Гай Папирий Карбон — уточни Помпей.

— Ето това се казва интересна тема! — грейна от възторг Цицерон. — Законите и законодателството, това обичам аз!

— Радвам се, че го чувам от нечия уста — каза Помпей. — Самият аз винаги съм гледал на законите като на нещо досадно и ненужно. Всеки закон има за цел да попречи на големите хора да извършат големи дела, особено ако са млади.

— Но човек не може да живее без определена система от закони!

— Големите хора могат.

Колкото и да се оправдаваше, че трябва да напусне Рим, колкото и да обясняваше на съгражданите си, че двамата с Луций Порций Катон Лициниан имат блестящ заместник в лицето на способния градски претор Авъл Семпроний Азелион, Помпей Страбон всъщност изобщо не бързаше да напусне града. С времето се разбра, че ако нещо го държи в града, то е желанието му да наглежда прокарването на законопроекта на Силван и Карбон, пряко следствие на лекс Юлия. Вторият консул Луций Катон не се оказа толкова търпелив и остави Помпей сам да се оправя със Сената и народното събрание; толкова по-добре и за двамата, които не можеха да се търпят един друг. Първоначално Катон тръгна за Кампания, но после размисли и реши, че ще е най-добре, ако се настани на източния фронт. Помпей Страбон от своя страна не криеше намеренията си да продължи войната в Пиценум; вместо себе си обаче срещу Аскулум Пицентум прати Секст Юлий Цезар, нищо че легатът му страдаше от силна астма, а зимата беше най-студената от няколко десетилетия. Скоро след заминаването на Секст Цезар се разбра, че римляните са изклали в околностите на Камеринум осем хиляди пиценски бунтовници, засечени при преминаването им от един зимен лагер в друг. На Помпей не му стана много приятно, че са му отнели победата, но остана в Рим.

Новият лекс Помпея премина през народното събрание без никакви усложнения. Според текста му пълно римско гражданство получаваха всички латински градове на юг от река Пад в Италийска Галия, а пък от своя страна латински права получаваха градовете Аквилея, Патавиум и Медиоланум на север от Пад. По този начин цялото население на тези големи и проспериращи градски центрове мина в и без това внушителната му клиентела — основната причина, заради която Помпей Страбон изобщо бе посегнал към законодателството. След като си свърши работата, Помпей Страбон, който по душа съвсем не беше защитник на всеобщото гражданство, позволи на трибуна Пизон Фруги на свой ред да ощети всички ползващи се от трите нови закона. Най-напред Пизон Фруги прокара закон, според който всички нови граждани, независимо от местоживеенето си трябва да бъдат вписани в двете специално създадени за целта триби; останалите трийсет и пет трябвало да останат изключително за римляни. Когато обаче Етрурия и Умбрия започнаха открито да недоволстват срещу грубата несправедливост, Пизон донякъде отстъпи и разпредели новите граждани в осем от досега съществуващите триби, без да премахва двете новосъздадени.

По-нататък дойде ред първият консул да проведе изборите за консули. Спечелиха ги Луций Юлий Цезар и Публий Лициний Крас. Още преди да е сключил договорите с римските светилища, Луций Цезар обяви, че в чест на предшественика си Еней освобождавал от всякакви данъци град Троя, скъпия за всички римляни Илиум. И понеже Троя представляваше по негово време дребно селце, никой не се опита да му попречи в намеренията. Единственият, който би се сетил да го стори, беше Скавър Принцепс Сенатус, но той тъкмо бе зает с двамата царе-бегълци — Никомед Витински и Ариобарзан Кападокийски. Двамата ориенталци се надпреварваха кой по-силно ще захленчи пред римските приятели, кой ще даде по-тлъстите подкупи на заинтересованите лица и постоянно недоумяваха как така Рим ще се интересува повече от някаква си война с италийците, вместо да обърне внимание на Митридатовите безобразия в Азия.