— Яздиш ли?

— Да.

Председателят привърши с попълването на формуляра и вдигна отново глава. На устните му се бе изписала горчива усмивка.

— Ела пак два дни преди януарските нони, Марк Тулий, ще получиш указания къде да изпълниш военния си дълг.

Така значи. Бяха му наредили да се представи в армията точно на рождения му ден… Цицерон се отдръпна от масата на комисията дълбоко унизен. Та те дори не бяха разбрали с кого разговарят! Не беше възможно да не са чули нищо за подвизите му на Форума! Бяха предпочели обаче да го скрият. Явно бяха решили, че и той е длъжен да служи в армията като всички останали. Да ги беше помолил за някоя канцеларска служба, само щеше да го изтъкне като страхливец в очите им; Цицерон беше достатъчно интелигентен, за да го разбере сам. Затова и си беше замълчал; когато му дойдеше времето да опита за консул, не можеше да оставя на съперниците си подобни козове.

И понеже Цицерон открай време беше търсил все приятелството на по-големи от себе си, сега нямаше никого, на когото да се оплаче. Всичките му познати бяха по задължения извън града — като се почне от Тит Помпоний и се свърши с безбройните племенници и роднини на покойния му патрон и собствените му братовчеди. Младият Сула, единственият му връстник, който би се намирал по това време в Рим, отдавна си беше отишъл. На нещастния юноша не му оставаше друго, освен да се прибере право у дома си. Той тръгна към Викус Куприус, за да се прибере в бащината си къща в Карина, без да може да прогони от душата си облака на отчаянието.

Всеки римски гражданин беше призован да отбие военната си служба в момента, в който навърши седемнайсет години. Това важеше дори за пролетариите. Но преди да избухне войната срещу италийците, на Цицерон дори не му бе минало през ума, че ще му се наложи да служи като редови легионер; все си беше правил сметката, че ще използва влиянието на наставниците си, които биха му осигурили службица, отговаряща на блестящите му литераторски способности. Освен на парад великият адвокат нямаше дори да се докосва до ризницата и меча. Ставаше му ясно обаче, че не бива да храни подобни надежди. Нещо повече, вътрешният му глас му подсказваше, че животът в армията крие едно особено неприятно преживяване — да умре.

Баща му, който никога не бе обичал живота в Рим, сега бе отишъл в Арпинум, за да наглежда нивите си през зимата. Цицерон знаеше, че няма да се върне, преди големият му син да е бил взет в легионите. По-малкият му брат Квинт, осемгодишен, бе отишъл с баща си на село; той не притежаваше способностите на Марк и тайно предпочиташе спокойния живот на провинциалиста. Така единствено Хелвия, майката на Цицерон, бе принудена да остане в римската къща, която ненавиждаше, и да се грижи за големия си син.

— Ти си само една напаст и нищо повече! — посрещна го тя още от вратата, без да се замисля, че Цицерон има нужда повече от утеха, отколкото от хули и ругатни. — Ако не беше ти, сега щях да си гледам живота у дома, а баща ти нямаше да хвърля луди пари за тази скъпа къща. В цял Рим не се намира и един роб, който да не е крадец и мошеник, и каквото време ми остава от проверките на домашните сметки, трябва да гледам цялата прислуга в ръцете да не отмъкнат нещо. Разреждат виното, карат ме да плащам за най-скъпите маслини и ми поднасят от най-евтините, купуват само половината от хляба и зехтина, за който им даваме пари, а с останалото се тъпчат те. Вече ще трябва сама да ходя на пазар. — Хелвия се спря за миг, после се нахвърли с удвоена енергия върху сина си. — Всичко е заради теб, Марк! Заради твоите болни амбиции! Винаги съм повтаряла: всяка жаба да си знае гьола. Само дето никой не е благоволил да ме изслуша. Ти нарочно подтикваш баща си да пилее семейното състояние за измисленото ти образование… Но да знаеш, че никога няма да станеш втори Гай Марий! Досега не съм виждала момче толкова вързано в ръцете, колкото теб. И какво ще правиш с твоите Омир и Хезиод? Човек не може да се храни с мастило и хартия. Нито може да гони хартия с писачество. Само дето аз трябва да стоя като вързана тук…

Синът й обаче не можа да изтърпи докрай оплакванията й. Като закри уши, за да не слуша гласа на майка си, Марк Тулий Цицерон се завтече към кабинета си.

Това, че младежът ползваше самостоятелен кабинет, се дължеше единствено на баща му. За него беше чест да остави най-хубавата стая в къщата си на изключително надарения си син, гордост на семейството. Навремето бащата също бе таял скрити надежди да направи кариера, но сравнително рано се бе отказал в полза на сина си. Да държи такова чудо на природата в затънтения Арпинум? Никога! До раждането на Цицероновия вундеркинд Гай Марий беше единственият известен човек от града, независимо че Тулий Цицероните открай време се бяха смятали за нещо повече от съседите си Марии; не за друго, а защото сред Мариите интелектуалци не се раждаха. Ето защо те нека отглеждат колкото си искат хора на оръжието; все някога един Тулий Цицерон щеше да се докаже чрез силата на мисълта си. Хората на действието минаваха и заминаваха, докато тези на мисълта оставаха във вечността.

Бъдещият човек на мисълта сега-засега се затвори в кабинета си и като залости вратата, даде пълна воля на сълзите си.

На рождения си ден Цицерон се яви отново пред военна комисия на Марсово поле и с разтреперани нозе отговори на няколкото въпроса, които председателят му зададе:

— Пълно име заедно с когномена?

— Марк Тулий Цицерон Младши.

— Триба?

— Корнелия.

— Класа?

— Първа.

Комисията се разрови сред свитъците с имената на призованите да се явят през деня и най-накрая намериха неговия; това беше документът, с който новобранецът трябваше да се яви пред бъдещия си началник. На практичните римляни не им бе убягнало, че ако човек получи устни нареждания, той може и да не се съобрази изцяло с тях. Копие от повиквателната вече бе тръгнало към наборните офицери в Капуа.

Председателят на комисията внимателно се зачете в подробните бележки, които някой беше нахвърлил върху Цицероновата повиквателна, и най-накрая хладно изгледа младежа.

— Е, Марк Тулий Цицерон Младши, личи си, че в последния момент някой се е сетил за теб — рече му той. — По принцип трябваше да те пратим като редови легионер в Капуа, но в комисията е постъпила лична молба от страна на Принцепс Сенатус. Моли да бъдеш прикрепен към щаба на някой от консулите. Комисията е решила да те прикачи към щаба на Гней Помпей Страбон. Трябва да се явиш утре сутринта в дома му и да получиш лични указания. Комисията е отбелязала, че не си минал през никакво предварително обучение, затова предлага до деня, в който трябва да се заемеш със задълженията си, да се отдадеш на физически упражнения на Марсово поле. Това е всичко. Свободен си.

Вълни на облекчение преминаха през цялото тяло на Цицерон и краката му още повече се разтрепериха. Той грабна скъпоценния свитък и хукна, преди да са му го взели обратно. „Щабни задължения! О, боговете да славят името ти, Марк Емилий Скавър Принцепс Сенатус! Благодаря, благодаря! Ще докажа на Гней Помпей, че услугите ми са незаменими. Ще се превърна в хроникьор на армията му, ще пиша речите му, ако трябва, но никога няма да пипна меч през военната си служба!“

Цицерон нямаше никакви намерения да се захваща с физически упражнения на Марсово поле. Две години по-рано бе опитал, но единственото, което научи, бе, че краката не го държат, ръката не го слуша, погледът не може да се съсредоточи в една точка, а умът му остава зает с други неща. Броени минути, след като му бяха дали дървения меч да се изправи срещу учебната кукла, и цялото поле се бе струпало да го наблюдава. С тази разлика, че ако на Форума го аплодираха, сега всички му се смееха. Колкото повече часове прекарваше на Марсово поле, толкова повече подигравчии се събираха. Смееха се на пискливия му гласец, имитираха скимтящия му смях, затова пък подминаваха без внимание ерудираните му шегички и оценяваха по-ранното му узряване по-скоро като обект на закачки, отколкото на респект. Тогава Марк Тулий Цицерон се бе отказал от всякакво военно обучете, заричайки се никога повече да не се захваща отново. Никой петнайсетгодишен юноша не обича да му се присмиват на публично място, но с Цицерон нещата стояха различно — той не само беше на петнайсет години, но вече си беше спечелил възхищението на възрастните и бе започнал да гледа на себе си като на нещо по-особено от околните.

„Някои хора — разсъждаваше малкият адвокат — просто не са родени да носят оръжие.“ Цицерон беше един от тях. Не ставаше дума за страх! Природата просто го бе лишила от възможността да контролира тялото си! Никой нямаше правото да го обвинява, че е проявил слабост. Момчетата на неговата възраст бяха глупави, знаеха да ценят само телата си, нищо от това, което се ражда в главите им. Толкова ли не разбираха, че един ден плътта ще застарее, а мисълта ще продължи да блести над нея? Толкова ли не им се искаше да бъдат различни помежду си? Какво толкова можеше да ги привлича мятането на копие по цел или сеченето на сламени глави с дървени мечове? Цицерон бе достатъчно мъдър да знае, че между мишените и действителността има голяма разлика и че ако някой ден всички тези убийци на плашила бъдат изправени на истинското бойно поле, много биха се проклинали, че изобщо са се родили.