На другата сутрин Цицерон облече своята тога вирилис и се представи в дома на Гней Помпей Страбон. Къщата се намираше на Палатина, откъм страната на Форума, и при вида на тълпата, скупчила се вътре, младежът съжали, че баща му не е тук да го придружи. Неколцина от чакащите бързо го разпознаха като чудото — оратор, но никой не благоволи да го привлече към разговора си. Лека-полека Цицерон беше избутан в най-мрачния и далечен ъгъл на Помпеевия атрий, където с часове чака тълпата да се разпръсне и някой най-сетне да го попита по каква работа е дошъл. В момента новият първи консул беше най-търсената личност в града, всеки искаше да размени по някоя приказка с него и да го помоли за услуга. Освен това Помпей Страбон имаше огромна клиентела от пиценци и чак сега Цицерон се убеждаваше с очите си колко много хора от тази част на Италия са се преместили да живеят в Рим.

Когато в атрия останаха не повече от сто души, а Цицерон започваше да се надява, че най-сетне някой от седемте Помпееви секретари ще го забележи, отнякъде се взе непознато момче на неговите години, което се облегна на стената и внимателно го заразглежда. Очите, които го обхождаха от главата до петите, не излъчваха особена симпатия, по-скоро хладно безразличие. И все пак това бяха най-красивите очи, които младият Цицерон беше виждал през живота си. Широко отворени, сякаш притежателят им постоянно се изненадва от нещата около себе си, те имаха цвета на ясното небе, толкова искрящи, че човек спокойно можеше да ги нарече единствени по рода си. Златистите коси, които се спускаха над раменете на непознатия, се отличаваха с две особености, забележими от пръв поглед: едната бе перчемът, който стърчеше като гребен на петел над широкото му чело; втората бе другият перчем, спуснал се като птичи клюн до средата на същото това широко чело. Под тези две особености на фризурата се разкриваше самото лице — младеещо и дяволито, без нищо римско в себе си. Момчето имаше тънки устни, широки скули, къс и чип нос, двойна брадичка и вежди със същия златист цвят като косите му. Въпреки това беше хубавец и Цицерон особено се зарадва, когато след подробната инспекция непознатият широко му се усмихна.

— Кой ли ще да си ти? — попита го момчето.

— Марк Тулий Цицерон Младши. А ти кой си?

— Гней Помпей Младши.

— Страбон?

Помпей се засмя, без ни най-малко да се засегне.

— Приличам ли ти на кривоглед, Марк Тулий?

— Не, но не е ли прието синът да наследява прякора на баща си? — учуди се Цицерон.

— Не и в моя случай — поклати глава Помпей. — Имам намерение да си извоювам собствен когномен. Дори отсега знам какъв ще бъде той.

— Какъв.

— Велики.

Цицерон се разсмя.

— Не е ли малко прекалено? „Велики“? Освен това човек не може сам да си измисли прякора. Трябва другите да му го дадат.

— Знам. Но те ще ми го дадат, в това не се и съмнявам.

Въпреки че сам обичаше да се хвали, Цицерон занемя при последната реплика на събеседника си.

— Пожелавам ти да успееш — отвърна, понеже не се сети нищо друго.

— За какво си дошъл?

— Назначен съм за кадет в щаба на баща ти.

Помпей чак подсвирна от изненада.

— О, Едепол! Никак няма да му се понравиш!

— Защо?

Очите на другия отново го загледаха с безразличие.

— Защото си голяма хърба.

— Може и да съм хърба, Гней Помпей, но на интелект превъзхождам всички свои връстници! — тросна му се Цицерон.

— Виж, това няма да направи никакво впечатление на баща ми — поклати глава консулският син и доволно огледа своята добре сложена, мускулеста фигура.

Подобен отговор буквално отне у Цицерон всякакво желание да разговаря; за сетен път ставаше жертва на отчаяние, каквото много повече прилягаше на мъже, навъртели поне четири пъти повече години от него. Той преглътна тежко, заби поглед в краката си и си каза, че ще е най-добре малкият Помпей да го остави сам с мислите му.

— Е, няма нужда да униваш чак толкова — опита се да го разсее Помпей. — Какво пък, може да се окаже, че в гърдите ти се крие истинско лъвско сърце! Нищо чудно само да хванеш меча и да спечелиш любовта дори на хора като баща ми.

— Аз никога не бих могъл да бъда лъв — отвърна с пискливия си гласец Цицерон. — Не ме разбирай, че съм страхлив като мишка, но истината е, че не мога да върша нищо нито с ръцете, нито с краката си. Отдавна съм се убедил, че колкото и да опитвам, не мога да се променя.

— Не бих казал, че ти личеше, когато се изявяваше на Форума — напомни му Помпей.

Цицерон го зяпна в учудване.

— Значи знаеш кой съм?

— Естествено, че знам — гъстите мигли на Помпей напълно скриваха погледа в очите му. — Аз пък мота да кажа за себе си, че цялата тази работа с речите ми е напълно непонятна. Цял живот са ме налагали учителите с пръчка и пак не са ме научили на нищо смислено. За мен всичко това си е чиста загуба на време. Колкото и да се опитвам, не мога да направя разлика между сентенция и епиграма, още по-малко между колор и дескрипцио!

— Но как смяташ да те нарекат Велики, когато не знаеш да говориш пред хора? — зачуди се Цицерон.

— А как можеш ти да се надяваш на същото, когато не можеш да държиш меча?

— Аха, разбирам! Ти искаш да се превърнеш във втори Гай Марий.

Но сравнението никак не се хареса на Помпей, който само се намръщи.

— В никакъв случай няма да се превръщам в друг Гай Марий! Ще бъда самия себе си. И ще накарам Гай Марий да изглежда като обикновен новобранец!

При тези му думи Цицерон весело се изкикоти и под натежалите му клепачи заиграха радостни искрици.

— Е, Гней Помпей, да знаеш как ми се иска да успееш!

Нечия сянка надвисна над двамата младежи, които бързо се извърнаха към нея. Беше дошъл самият Гней Помпей Страбон, който с мощната си фигура отдалеч изглеждаше като квадратен и човек трудно си даваше сметка, че всъщност не е никак висок. В лице Страбон доста приличаше на сина си, само дето очите му не бяха толкова наситеносини, а и бяха толкова разногледи, че едва ли виждаха нещо друго, освен чупката на носа му. Недъгът на стария Помпей му придаваше не само грозен, но и изключително потаен вид, защото никой не можеше да прочете какво се крие в погледа му, вперен в невидимото.

— Кой е този? — попита Страбон сина си.

И в този момент младият Помпей направи нещо, за което цял живот Цицерон нямаше да престане да му благодари: той просто прегърна с мускулестата си ръка тъничките рамена на събеседника си и като го притисна до себе си, отвърна съвсем естествено:

— Това е приятелят ми Марк Тулий Цицерон Младши, татко. Бил, е назначен в щаба ти, но ти не се грижи за него. Поемам го изцяло под свое наставничество.

— Хм! — изсумтя Помпей Страбон. — И кой те прати при мен?

— Марк Емилий Скавър Принцепс Сенатус — едва отговори Цицерон.

Първият консул кимна в разбиране.

— Не се и съмнявам, че го е сторил. Да му имам чувството за хумор на стария гъз! Бас ловя, че сега се залива от смях, като се сети. Толкова по-добре за теб, кранто смрадлива, че си приятел на сина ми. Иначе като нищо щях да те дам за храна на прасетата.

Цицерон пламна от възмущение. Той идваше от семейство, където мръсните думи бяха забранени и подобни изрази буквално биха подлудили баща му; а на Цицерон му се струваше, че и сам би полудял, чувайки ги от устата на римския консул.

— Ти наистина си падаш малко госпожичка, нали, Марк Тулий? — подпита го ухилен малкият Помпей.

— Латинският език може да се използва по много по-образен и смислово богат начин, отколкото да се хвърляме в елементарни изрази, претрупани с мръсни думи — отговори с достойнство Цицерон.

Но новият му приятел изведнъж застина и го изгледа подозрително.

— Да не би да критикуваш баща ми?

Цицерон веднага отстъпи.

— Не, Гней Помпей, ни най-малко! Просто не ми е приятно да ме наричат госпожичка!

Помпей се отпусна и отново се усмихна.

— Толкова по-добре за теб! Не обичам хората да търсят недостатъци у баща ми. — Погледът му се изпълни с неприкрито любопитство. — Но мръсните думи са навсякъде, Марк Тулий. Дори поетите ги използват от време на време. Можеш да ги откриеш по стените на къщите, особено около бордеите и обществените клозети. А ако един пълководец не нарича войниците си гъзове и курове, той просто ще се изложи пред тях; ще започнат да го гледат като весталка, облякла мъжки дрехи.

— Тогава най-добре да запуша уши и да се правя, че нищо не виждам — заключи Цицерон и смени темата. — Благодаря ти, че ми предложи покровителството си.

— Няма за какво, Марк Тулий! Мисля, че двамата заедно ще бъдем добър отбор. Ти ще ми помагаш с докладите и кореспонденцията, аз ще те уча как да въртиш меча.