Тази пролет и Форумът заприлича на бойно поле, защото Авъл Семпроний Азелион реши да настъпи римските лихвари. Дори по времето на Втората пуническа война, когато Ханибал бе окупирал цяла Италия и практически бе изолирал Рим от останалия свят, финансовото положение на държавата и на нейните поданици не беше познало подобно падение. Парите постоянно изчезваха от обръщение, задържани от предвидливи сметкаджии, докато хазната лека-полека се изпразни съвсем. Не съществуваше и най-малката надежда да се напълни отново. Дори онези части от Кампания, които все още се намираха в римски ръце, бяха жертва на такъв невъобразим хаос, че никой не можеше да разчита повече на доходите от владенията си там. Квесторите хвърляха неимоверни усилия да убедят търговците да плащат мито или пристанищна такса, а едно от двете най-големи римски пристанища — Брундизиум — стоеше напълно откъснато. Естествено, че откакто се бяха вдигнали на въстание, италийците бяха престанали да плащат и данъци. Оправдавайки се със заплахата от страна на цар Митридат, Римска Азия също бавеше изплащането на предварително договорените годишни данъци, от своя страна и Витиния беше преустановила всякакви плащания. Всичко, което бирниците успееха да съберат от Африка и Сицилия, преди дори да е напуснало провинциите, отново се връщаше в кесиите на местните големци, които продаваха житото си на Рим на удвоена цена. И сякаш това не стигаше, самият Рим се бе превърнал в длъжник на една от собствените си провинции — Цизалпийска Галия, откъдето идваше огромната част от оръжейните доставки за града. Емисията фалшиви денарии, които бе пуснал в обращение Марк Ливий Друз, бяха вселили у всички римляни недоверие към металните пари и държавата беше принудена да отсече нови емисии сестерции, с които да замаже положението. Надяващи се на по-добри времена, хората със средни и високи доходи редовно прибягваха до парични заеми, което вдигна лихвата на незапомнени висини.
Авъл Семпроний Азелион разбираше от парички дела и реши, че най-добрият начин икономиката на града да се съвземе, би била да се облекчи положението на длъжниците. Методът, който той възприе за постигането на целта си, не само че привлече голям интерес, но и напълно съответстваше на римските закони. Градският претор бе изнамерил сред таблиците отдавна забравения указ, че се забранява приемането на възнаграждение срещу даването на пари на заем. С други думи, заключи Азелион, лихвата върху заеманите пари била напълно незаконна. Това, че древният закон е бил пренебрегван в продължение на няколко века, а в същото време лихварството е носело печалби на не един и двама римски конници, просто говорело лошо за римляните. Той съвсем уместно изтъкна факта, че ако много конници живеят от даването на парични заеми, то няколко пъти повече са тези, които разчитат на получаването на заеми. И докато тяхното положение не се облекчало, никой в Рим не можел да разчита на финансов просперитет. Броят на лошите кредити нараствал с всеки изминат ден, длъжниците отдавна не можели да свързват двата края, а откакто заедно с всички трибунали в града затвориха и съдилищата за банкрут, заемодателите открито прибягваха до насилствени методи, за да си върнат дължимото.
Преди обаче Азелион да е успял да върне в действие забравения стар закон, лихварите в Рим разбраха за намеренията му и се явиха пред него с молбата да възстанови съдилищата за банкрут.
— Какво? — хвана се той за главата. — Рим преживява най-дълбоката криза в цялата си история след похода на Ханибал, а хората, застанали пред мен, настояват нещата да се влошат още повече? Ако искате да знаете личното ми мнение, вие сте банда изпечени мошеници, лишени от капчица морал и съчувствие към страданията на съгражданите си! Затова единственото, което ще ви кажа, е да вървите на майната си! Ако ли не, наистина ще се принудя да отворя нов трибунал — този, на който всички вие ще бъдете подведени под отговорност, задето сте давали заеми срещу лихва!
И Азелион доказа с по-нататъшните си действия, че е говорел напълно сериозно. Дори и само да настояваше пред обществото, че искането на лихви е незаконно, това пак, до голяма степен облекчаваше положението на длъжниците, при това ги поставяше от страната на закона. Заемите трябваше да бъдат върнати, това никой не оспорваше, но без никаква лихва. Семпрониите, към които принадлежеше и Азелион, открай време си бяха спечелили името на защитници на народа; изгарящ от желание да продължи традицията в рода, градският претор се втурна в постигането на целта си, убеден, че щом законът е зад него, то и правото е на негова страна.
Това, с което Азелион не се съобразяваше обаче, бе, че сред враговете му не бяха само конници. В лихварския бизнес отдавна се бяха включили и сенатори, нищо че статутът им по принцип забраняваше воденето, на каквато и да е търговска дейност, а от всички видове търговия заемодателството открай време се бе смятало за най-недостойно. Сред въпросните сенатори — лихвари беше и народният трибун Луций Касий. При избухването на войната той се бе втурнал не за друго, а защото доходите му драстично намаляваха и можеше да загуби сенатския си ценз. Колкото повече затъваше във войната Рим обаче, толкова в по-отчаяна ситуация се оказваше самият Касий, чиито пари бяха в ръцете на длъжниците и заплашваха да останат там и след изборите за новите цензори. Той далеч не беше най-големият лихвар в Сената, но беше най-младият, най-нетърпеливият и тревогата му прерастваше в истинска паника. Понеже беше крайно безскрупулен, Касий реши да действа, при това не само от свое име, но в интерес на всичките си събратя римски лихвари.
Азелион беше авгур. Освен това в качеството си на градски претор беше задължен от името на цял Рим редовно да проверява божествените знамения, което се извършваше на площадката пред храма на Кастор и Полукс. Няколко дни след срещата си с лихварите той се зае тъкмо с въпросните ауспиции, когато му направи впечатление, че зяпачите на Форума са доста по-многобройни, отколкото се очакваше обикновено за извършването на някакво си предсказание.
Той тъкмо надигаше купата, с която се правеше възлияние, когато от публиката полетя камък и го удари точно над лявата вежда. От удара преторът залитна, металната купа излетя от ръцете му и с дрънчене заподскача по стъпалата пред храма, разливайки навсякъде светена вода. След първия камък полетяха и други, докато преторът не се оказа под същински порой. Азелион скри слава под тогата си и по инстинкт хукна да се спасява в храма на Веста. Колкото добронамерени люде се намираха на площада, бързо се разбягаха встрани и разгневените лихвари останаха сами с жертвата си. Като разбраха накъде се е запътил, преследвачите му го изпревариха и завардиха подстъпите към светото огнище на Веста.
За претора оставаше един-единствен път за спасение — да претича през тясната уличка Кливус Веста, да изкатери няколко стъпала на Весталските стълби, извеждащи на Вия Нова и да си потърси там късмета. Азелион хукна към Вия Нова, а лихварите се спуснаха по дирите му. По Вия Нова имаше множество заведения, обслужващи както посетителите на Форума, така и жителите на Палатина, и в едно от тях се втурна обезумелият от ужас Азелион — кръчмата на Публий Клоаций.
Но и там никой не можа да му помогне. Докато двама души притиснаха Клоаций до стената, а още двама — помощника му, останалите в тълпата подхванаха Азелион и го разпънаха на една от свободните маси, сякаш той самият се бе превърнал в жертвено животно и идваше редът му да се представи на боговете. Някой извади нож и със завидна ловкост го заби във врата на претора. Азелион се удави в собствената си кръв, докато Публий Клоаций ревеше и се кълнеше с цяло гърло, че не познава никого от нападателите. Никого!
Изглежда, и останалите жители на Рим бяха в неговото положение. Ужасени не само от акта на убийство, но и от неговия светотатски характер, сенаторите предложиха награда от десет хиляди денарии за всякакви сведения, водещи по следите на убийците. В същото време разпространиха публична декларация, осъждаща убийството на римски авгур в жречески одежди, и то по времето на официална церемония. Когато осем дни по-късно отникъде не се бе дочуло още нищо, Сенатът добави още изкушения към предложението си: помилване за информатора, ако е съучастник, свобода, ако е роб, независимо мъж или жена, записване в селска триба, ако е освобожденец. Но пак никой не посмя да се обади.