— Напротив, има още много за казване! — възрази му Друз? — Това, че сме деца на Квирин, никой не може да го отрече. И все пак Квирин не е римски бог! Той е бог на сабините, затова и обитава Квиринала, където навремето се е издигал сабински град. С други думи, Луций. Марций, Квирин е италийски бог! Ромул се е отдал под закрилата му и го е направил римски. Но Квирин принадлежи не по-малко на останалите италийски народи. Как ще предаваме Рим, когато искаме да го направим по-могъщ от всякога? Защото тъкмо това ще постигнем, ако разпространим римското гражданство из цяла Италия. Рим ще бъде Италия и това ще го направи всемогъщ; Италия ще бъде Рим и това ще я направи всемогъща. Онова, което като наследници на Ромул притежаваме до ден-днешен, ще си остане наше за вечни времена. Но не гражданството ни даде Ромул! Иначе щяхме ли ние да го раздаваме толкова щедро на хора, които не са деца на Ромул, на хора, които са дошли от другаде, не от Рим. Ако всички римляни трябва да са родени между седемте хълма, тогава какво търси в нашата августейша институция човек като Квинт Варий Серв Хибрида Сукронензис? Прави ми впечатление, Квинт Сервилий, че когато споменавате имената на неистинските римляни в Сената, него вечно го пропускате! Квинт Варий може да е всичко друго, но не и римлянин по рождение. До двайсетгодишна възраст той не само не е стъпвал в Рим, но дори не е имало с кого да говори на латински! И все пак, ето го — по волята на Квирин той седи сега сред римските сенатори, нищо че в своя говор, в своя начин на мислене, в своя поглед към нещата стои много по-далеч от нас, римляните, отколкото който и да е италиец! Ако наистина се вслушаме в думите на Луций Марций, ако наистина ограничим римското гражданство единствено до онези, които докажат, че родът им води началото си от Рим, то тогава първият, който ще трябва да напусне Сената, е Квинт Варий Север Хибрида Сукронензис! Той е чужденец!

Това, разбира се, принуди Варий здравата да почне да псува от мястото си, нищо че в качеството си на педарий нямаше право на глас.

Секст Цезар пое колкото въздух можеше с болните си гърди и призова към тишина, каквато мигновено се установи.

— Марк Емилий, Принцепс Сенатус, виждам, че искаш да говориш. Имаш думата.

Скавър беше много ядосан.

— Няма да позволя Сенатът да се превърне в пазарище само защото по божие наказание на столовете на висшите магистрати са се настанили хора, които не заслужават дори да бършат помията от улиците на Субура. Нека не споменавам дали всички сенатори наистина заслужават да бъдат такива! Това, което искам да ви кажа, е, че ако искаме Сенатът да оцелее — а оттам да оцелее самият Рим, — ще трябва да се отнасяме към съседите си италийци по същия либерален начин, по който се отнасяме и с неколцина от тук присъстващите.

Но Филип веднага стана на крака.

— Секст Юлий, когато даваше думата на Принцепс Сенатус, ти не пожела да забележиш, че и аз я исках. Като консул имам правото да говоря преди него.

Секст Цезар примигна от учудване.

— Нали от собствената ти уста чух как нямаш какво повече да кажеш, Луций Марций… Но ако толкова настояваш.

— Настоявам.

— Тогава бъди така любезен да ни кажеш всичко, което искаш да ни кажеш. Имаш ли нещо против втория консул да говори преди теб, Принцепс Сенатус?

— Не естествено — примири се Скавър и невъзмутимо седна на мястото си.

— Предлагам — подчерта всяка сричка поотделно Филип — Сенатът да отхвърли като неприемливи всеки един от законите, които Марк Ливий Друз е прокарал досега. Никой от тях не е бил приет по закона.

— Абсолютни глупости! — възмути се Скавър. — Никога в историята на Сената не се е случвало друг народен трибун да отдаде такова внимание на законодателните процедури, както това стори Марк Ливий Друз!

— И все пак законите си остават незаконно приети — държеше на своето Филип, който заради подутия си нос се задъхваше, а с едната си ръка постоянно опипваше удареното място. — Самите богове дадоха воля на своето несъгласие.

— Всяко едно от заседанията, които съм свикал, беше одобрено от боговете.

— Напротив, всяко от тях е било възприето като светотатство, както добре личи от събитията, случили се през последните десет месеца на територията на цяла Италия — съобщи на всеослушание Филип. — Научавам, че целият полуостров е изпитал под една или друга форма гнева на боговете!

— Ама наистина, Луций Марций, прекаляваш! Та кога ли Италия не е изпитвала гнева на боговете — обади се отегчено Скавър.

— Никога в такава степен! — заяви той. — Настоявам Сенатът още днес да препоръча на народното събрание да анулира всички закони на Марк Ливий Друз на основание проявите на божествен гняв. Секст Юлий, държа Сенатът още сега да гласува.

Скавър и Марий се загледаха намръщено. И двамата усещаха, че се готви нещо, но не можеха да си обяснят какво точно. Това, че Филип нямаше да постигне своето, беше сигурно. Тогава защо държеше непременно да се премине към гласуване?

Сенатът се раздели на две. Огромното мнозинство беше против предложението на Филип, който така се разбесня и разкрещя, че слюнка хвърчеше от устата му. Градският претор Квинт Помпей Руф, който седеше най-близо до него на подиума, чак се скри под тогата си да не го наплюе.

— Алчни неблагодарници! Достолепни тъпаци! Овце! Гадини! Боклуци! Кълцани мръвки! Гъсеници! Педерасти! Фелатори! Изнасилвачи на малки момиченца! Мърши! Извор на пороци! — това бяха само част от определенията, които Филип даде на колегите си.

Секст Цезар му остави достатъчно време да излее яда си, сетне даде знак на главния ликтор, който започна да блъска с пръчките си по пода, докато не загърмя цялата зала над главата му.

— Достатъчно! — извика Цезар. — Седни на мястото си и си затвори устата, Луций Марций, преди да съм наредил да те изхвърлят!

Филип седна, преви гърди в знак на пълно изтощение и отчаяние.

— Светотатство! — сложи точка той на словоизлиянията си, но така, че всички добре да го чуят. След което се умълча.

— Какви ли ги замисля? — подшушна Скавър на ухото на Марий.

— Нямам представа — измърмори той. — Би ми се искало обаче да разбера!

Следващият, който стана, бе Крас Оратор.

— Мога ли да говоря, Секст Юлий?

— Имаш думата, Луций Лициний.

— Нямам намерение да ви занимавам с италийците, нито с гражданството, което така много ценим, още по-малко със законите на Марк Ливий — започна импровизираната си реч Крас Оратор, който можеше да спечели всички с медения си глас. — Бих искал да поговоря за службата на римския консул и нека, преди да кажа какво мисля за тази служба, споделя някои наблюдения; а именно, че никога през дългите години, които съм прекарал в този Сенат, не съм бил свидетел как консулското звание може да бъде до такава степен принизено — да, принизено, — както успя да го принизи през последните няколко дни Луций Марций Филип. Никой досега не е посмял да се отнесе толкова безотговорно със службата си — а консулският пост е най-висшият в римското управление, — колкото Луций Марций Филип. И затова мисля, че не би било редно човек като него да продължи да заема подобна почетна длъжност. И все пак, щом човек е бил издигнат на управленски пост по волята на народа, то той има право да не се съобразява с нищо друго, освен със собствения си интелект и добро възпитание, без да забравяме, разбира се, дълговековния опит на предците ни в защитата на римските мос майорум.

Да бъдеш избран за римски консул, означава да се издигнеш в самите крака на боговете, да стоиш по-високо от всеки земен монарх. Защото консулската служба се поверява безвъзмездно, а заемащият я не управлява нито със сила, нито чрез възнаграждения за послушните. В продължение на една година консулът стои над всичко и всекиго. Империумът му надвишава този на всеки провинциален управител. Консулът е главнокомандващ на римската армия, той стои начело на управлението, на хазната, той трябва да ръководи всяко начинание, предприето в името на римската република! Дали е патриций, дали е нов човек, дали е баснословно богат, или е по-скоро беден, консулът е по-важен от всеки друг римлянин. Един-единствен човек може да се сравнява с него — другият консул. Затова и имената на двамата се записват едно до друго в консулските фасти, където да блестят до края на света.

Аз съм имал случай да бъда консул. Навярно поне трийсет души от тук седящите на свой ред са били консули, неколцина от тях са били и цензори. Бих искал да ги попитам как се чувстват в миг като днешния… Как се чувствахте, господа бивши консули, докато слушахте словоизлиянията на Луций Марций Филип през целия този месец? Не се ли чувствате омърсени, унизени, опозорени? Смятате ли за редно този човек, заел кажи-речи случайно консулския пост, да продължи и занапред да хвърля мръсотия, без да му се държи сметка за това? Не, нали? Чудесно! Защото и аз не смятам!