Скоро след втория рожден ден на Катон Силон бе дошъл за последен път на гости у Друз; приятелят му вече бе избран за народен трибун и марсът си даваше сметка, че няма да е разумно цял Рим да се убеди в тяхното приятелство. Понеже сам изживяваше радостта от бащинството, Силон много обичаше да се занимава с домочадието на Друз. Така например той отделяше специално внимание на издайницата Сервилия, ухажваше я и искрено се забавляваше, когато тя искаше да го срази със своето презрение към жалкия италиец, който той представляваше в очите й. Останалите четири деца той просто обожаваше и никога не отказваше да играе с тях. Единствено малкия Катон не можеше да търпи, колкото и да му беше трудно да обясни тази си антипатия с логични доводи.

— Когато съм с него, имам чувството, че изгубвам способността си да разсъждавам и се превръщам в някакъв звяр без мозък и душа — говореше той на Друз. — Единствено инстинктът ми подсказва, че пред мен стои враг.

Навярно всичко се дължеше на спартанския характер на малкия, нищо че спартанското възпитание беше на почит сред римляни и италийци. Всеки път, когато по адрес на Катон се изливаха словесни обиди или пък тялото му ставаше жертва на физическа агресия от страна на сестрите и братовчед му, той приемаше случилото се със стиснати зъби и никога не плачеше. Само като го гледаше, Силон изтръпваше от страх. На какво можеше да се дължи подобно поведение? Поне сто пъти си бе задавал този въпрос и така и не бе намерил отговор, който да му се стори задоволителен. Навярно защото и самият Катон не криеше презрението си към жалките италийци. Разбира се, за това единствена виновница беше Сервилия. И все пак, когато тя се опиташе да го ужили с някоя и друга приказка, Силон махваше с ръка и отминаваше. Но се оказваше, че на човек като Катон никой не може да си позволи просто да махне с ръка и да отмине.

Един ден, когато му бе омръзнало да слуша грубите и досадни въпроси на Катон към вуйчо му Друз, който напразно се опитваше да бъде търпелив и любезен, Силон просто сграбчи момчето за врата и го провеси през прозореца над градинката, осеяна с декоративни камъни, които заканително показваха ръбовете си.

— Или ще се научиш да се държиш възпитано, Катоне, или ще те пусна долу!

Детето нищо не му отвърна, лицето му излъчваше предизвикателство и омраза, които нищо не можеше да надвие. Колкото и да го люлееше от прозореца, колкото и да се правеше, че аха-аха и наистина ще го хвърли на двора, Силон не можа да го накара да се признае за победен. Наложи се да го върне обратно в стаята и да поклати посрамено глава пред Друз.

— За щастие Катон е още малко дете. Ако беше възрастен, Италия никога не би могла да се разбере с Рим!

Веднъж Силон попита момчето кой му е любимият човек.

— Брат ми — беше категоричният му отговор.

— А след него кой?

— Пак брат ми.

— Е, добре, а след брат ти няма ли друг?

— Брат ми.

Силон се обърна към Друз.

— Този никого друг ли не обича? Теб например? Или поне баба си?

Приятелят му вдигна рамене.

— Както сам се убеждаваш, Квинт Попедий, племенникът ми обича единствено брат си.

Но Силон поне знаеше, че в отношението му към Катон няма нищо странно или необичайно; в действителност никой в къщата не беше привързан към момчето.

Децата открай време се бяха разделили на два лагера, като по-големите безжалостно тормозеха децата на Катон Салониан и детската стая никога не утихваше от словесните им и телесни борби. Логично бе да се предположи, че Сервилио-Ливианската партия ще има пълно превъзходство, но откакто малкият Катон бе навършил две години и бе започнал да помага на брат си с малките си юмручета, балансът се бе обърнал изцяло в полза на Порциите. Никой не можеше да се справи с това дете, което никога не молеше за пощада, никога не прекланяше глава и никога не замлъкваше при препирните. Малкият Катон беше корав противник — неуморим, постоянен, заядлив, шумен, чудовищен и без никакви угризения.

— Мамо — рече най-накрая Друз, след като бе наблюдавал известно време грозната сцена в детската стая, — събрали сме накуп всички нещастия, които могат да постигнат едно римско семейство.

Не само Друз и италийските водачи бяха вършили работа през лятото; Цепион усилено бе търсил съмишленици сред конническото съсловие и в крайна сметка заедно с Варий бяха организирали солидна опозиция на Друз в плебейското събрание; най-сетне Филип, който открай време имаше слабостта да харчи повече, отколкото му позволяваха почтено спечелените средства, позволи на група конници и сенатори, разчитащи до голяма степен на доходите от огромните си латифундии, да го купят за своята кауза.

Разбира се, никой не знаеше точно какво се готви, но в Сената отдавна се беше получила молбата на Друз да бъде свикано заседание на септемврийските календи, а това беше достатъчно да предизвика интерес. Мнозина сенатори, които през отминалата пролетна сесия се бяха увлекли по красноречието на народния трибун, сега съжаляваха за допуснатата слабост; позициите, които той имаше през зимата и пролетта, вече бяха отслабени, на сенаторите им бе омръзнало да вършат велики дела в името на Друзовите идеи за световния мир и повечето от тях бяха твърдо решени този път да останат глухи за словата му, каквито и да са те.

Председателстваше Секст Юлий Цезар — като първи консул на него му се падаше да управлява през септември, а това означаваше, че ритуалите по откриването на заседанието трябваше да, бъдат проведени с абсолютна точност. Докато се извършваха гаданията и се четяха молитвите, сенаторите мълчаха почтително и едва когато кървавите следи от жертвоприношенията бяха измити, всички заеха с готовност местата си и набързо преминаха процедурите, предшестващи задължително речта на народния трибун.

Време беше за работа. Друз се надигна от пейката, поставена пред подиума, на който седяха консулите, преторите и куриатните едили, и се запъти към любимото си място при бронзовите врати, които както обикновено, щом той щеше да държи реч, бяха затворени.

— Уважаеми отци на римския народ, членове на римския Сенат — обърна се той топло към всички присъстващи, — преди няколко месеца в същата тази зала аз говорих за едно голямо зло, което живее сред нас — злото, наречено агер публикус. Днес обаче имам намерение да прикова вниманието ви върху едно друго зло, много по-голямо от агер публикус. Зло, което, ако не го пресечем навреме, има опасност да ни унищожи напълно. Да унищожи самия Рим. Става дума, разбира се, за народите, които живеят в съседство с нас на полуострова. За онези, които наричаме в общото название „италийци“.

При тези думи из редиците на облечените в бяло сенатори се разнесоха сподавени възгласи — сякаш вятърът бе нахлул изневиделица в залата или пък през някоя дупка от покрива се беше спуснал облак жужащи пчели. Друз добре чу реакцията на колегите си, но реши, че е рано да й обръща внимание.

— Ние сме свикнали да се отнасяме към тези десетки, стотици хиляди свои съседи като към граждани трета класа. Изразът е съвсем точен. Първата класа сме ние, римляните, втората — онези, които се ползват с латински права. Третата класа са италийците. Италиецът е човек недостоен от наша гледна точка да участва в решаването на общоримската съдба. Той е онзи, който може да бъде бит, глобяван, гонен, ограбван и експлоатиран безнаказано. Заради нас нито децата му, нито жена му, нито домът му могат да се чувстват в безопасност. Италиецът е човекът, който трябва да лее кръвта си в нашите войни, да издържа войските, с които сам ни дарява, да поверява съдбата на собствените си войници на нашите пълководци. Пак той е човекът, пред когото не устояхме на обещанията си да не създаваме римски и латински колонии сред земите му, да му осигурим пълна политическа самостоятелност в замяна на легионите, които трябваше да ни осигурява, и данъците, които трябваше да ни плаща; ние не само не устояхме на обещанията си, но построихме колонии навсякъде, за да отнемат от земята му, за да черпят от силите му и в същото време да го държат откъснат от останалия свят.

Слушателите му все повече се разшумяваха, но не чак толкова, че да заглушат думите му; но все пак се усещаше, че наближава буря. Устата на Друз пресъхна от напрежение, трябваше да спре и да преглътне, без да се издава. И за да не даде воля на нервите си, веднага продължи:

— Ние, римляните, не признаваме цар. Но в рамките на Италия самите ние се държим като царе и господари. Защото ни харесва усещането, което ни спохожда, докато гледаме как по-нискостоящите ни съседи пълзят в царствените ни крака. На нас ни харесва да се правим на царе! И ако народите, населяващи Италия, наистина ни отстъпваха по нещо, подобно поведение би било напълно оправдано. Но истината е, че италийците не ни отстъпват в нищо. Те са кръв от нашата кръв, плът от нашата плът. Иначе щеше ли в същата тази зала да се чува обвинението, че някой от нас е с „италийска кръв“? Често съм чувал великият и славен Гай Марий да бъде наричан „италиец“. И все пак именно той разгроми германите! Чувал съм и благородният Луций Калпурний Пизон да бъде наричан инсубриец, това не попречи на баща му да загине като герой под стените на Бурдигала! Чувал съм и великият Марк Антоний Оратор да бъде осъждан, задето втората му жена била дъщеря на италиец. И все пак тъкмо той унищожи пиратите и бе избран за цензор!