Друз си пое въздух и продължително я изгледа.

— Възнамерявам да дам пълно римско гражданство на всички жители на Италия.

Корнелия пребледня по-силно от ленената си роба й отчаяно възкликна:

— О, не, Марк Ливий! Дотук много неща ти позволиха, но с това никой никога не би се съгласил!

— Че защо не? — изненада се той; напоследък дори не допускаше мисълта, че нещо може и да не стане точно както го е замислил.

— Защото боговете са дали на римляните една задача и тя е на всяка цена да пазят своето гражданство — рече му майка му, все тъй бяла като платно. — Дори ако самият Квирин се яви насред Форума и заповяда на римляните да подарят своето гражданство на всички останали, те няма да се съгласят! — Корнелия протегна ръка и го хвана за лакътя. — Марк Ливий, Марк Ливий, откажи се, докато е време! Това е просто невъзможно! — Тя потръпна от страх. — Умолявам те, откажи се!

— Вече съм дал думата си да го сторя, мамо… И ще я удържа!

В продължение на минута тя не отместваше поглед от черните му очи, сякаш искаше да му внуши целия страх, който тъй внезапно я беше обладал. Най-накрая въздъхна и вдигна рамене.

— Е, виждам, че каквото и да ти кажа, не ще мога да те разубедя. Неслучайно си се родил прапраплеменник на великия Сципион Африкански. О, синко, синко, ще те убият!

Друз надигна вежда в недоумение.

— Защо ще ме убиват, мамо? Аз не съм Гай Гракх, още по-малко Сатурнин. Всичко, което съм сторил досега, сторил съм го по законен път. Никой римлянин не може да се чувства под заплаха, още по-малко застрашавам мос майорум.

Но майка му не желаеше повече да продължават този мъчителен за нея разговор, затова скочи от мястото си и делово подхвърли:

— Ела да видиш децата. Много им липсваш.

Подобно твърдение съдържаше известно преувеличение, но не чак толкова голямо. Друз бе успял да си спечели популярност и сред децата в семейството.

Докато двамата с Корнелия вървяха към детската стая, ясно се чуваше шумът от някаква кавга.

— Ще те убия, Катоне! — беше първата реплика, която двамата чуха от устата на Сервилия при влизането си.

— Стига толкова, Сервилия! — скара се вуйчо й, който започна да предусеща, че момичето не говори току-така. — Малкият Катон е твой брат и боговете ти забраняват с пръст да го докосваш.

— Оставете ме насаме с него и ще видим дали не мога да го докосвам — закани се тя.

— Никога няма да те оставя насаме с него, госпожице Топчест нос! — избута брат си малкият Цепион и предизвикателно застана пред него.

— Носът ми изобщо не е топчест! — разсърди се още повече Сервилия.

— Да имаш да взимаш! — изсмя й се Цепион. — Имаш най-ужасния и топчест нос, който съм виждал! Бррр, гнусотия!

— Млъкнете всички! — кресна им Друз. — Вие друго, освен да се карате, не знаете ли?

— Знаем! — каза с дебелия си глас Катон. — Да се бием!

— И как да не се караме с тоя тук! — посочи го презрително Друз Нерон.

— Ти да мълчиш, черна мутро! — просъска му Цепион, който използваше всеки случай да застане в защита на брат си.

— Не съм черна мутра!

— Напротив, си! — размаха юмруци Катон.

— Ти пък не си Сервилий Цепион! — изрече Сервилия по адрес на Цепион. — Ти си потомък на червенокос галски роб, нямаш нищо общо с нас, истинските Сервилий Цепиони.

— Топчест нос, топчест нос, грозен, гаден топчест нос!

— Тацете! — изкрещя още по-силно от предния път Друз.

— Син на роб! — продължи Сервилия.

— Дъщеря на празноглавец! — отвърна й Порция.

— Прасе с лунички! — обади се най-сетне и Лила.

— Ела да поседнем, синко — подкани Корнелия Сципионида Друз, сякаш подобна сцена не й правеше никакво впечатление. — Когато свършат, сами ще дойдат при нас.

— Всеки път ли споменават родителите си? — заинтересува се Друз, като с мъка надвика развихрилата се челяд.

— Че как иначе, когато Сервилия е тук?

Сервилия отдавна беше навършила тринайсет и фигурата й бе започнала видимо да се оформя, но като част от голямото й наказание настойникът така и не я беше отделил от останалите деца в къщата, както би било редно на тази възраст. В лице се беше разхубавила, макар и в погледа й да продължаваше да се крие онази потайност, която тя сама бе възпитала в ранното си детство. Докато слушаше препирнята между петимата си племенници и осиновения си син, Друз започваше да се чуди дали не е сбъркал, както е оставил Сервилия толкова дълго в детската стая.

Сервилила — или по-просто Лила — от своя страна бе навършила наскоро дванайсет и също като сестра си бързо узряваше. Беше по-хубава от Сервилия, но по-трудно привличаше поглед, мургавото й, дяволито лице отдалеч я издаваше що за човек е. Третият представител на „големите“, който във всичко заставаше на тяхна страна в споровете с „малките“, беше синът на Друз — Марк Ливий Друз Нерон Клавдиан; деветгодишен, хубавец като всички Клавдии, но и също като тях мрачен и непроницаем, той не можеше да се похвали с особена интелигентност, ала беше послушен и любезен с баща си.

Нататък следваха децата на Катон. Друз така и не можеше да свикне с мисълта, че малкият Цепион носи името на истинския си баща, колкото и упорито Ливия Друза да бе твърдяла обратното. Та той във всичко приличаше на покойния Катон Салониан — същата стройна и мускулеста фигура, същата форма на главата и на ушите, същия дълъг врат и издължени крайници и най-вече — същата яркочервена коса. Макар очите на момчето да бяха светлокафяви, те в никакъв случай не приличаха на Цепионовите: вместо това отдалеч правеше впечатление, че са леко раздалечени, затова пък стояха широко отворени. От всички шест деца в семейството малкият Цепион беше любимецът на Друз. Момчето излъчваше сила и готовност да поема всякакви отговорности, които качества нямаше как да не се харесат на човек като вуйчо му. В момента беше на пет години и девет месеца, но от много време Друз бе установил, че с него може да се разговаря не само като с възрастен, но като със същински мъдрец. Цепион Младши говореше с плътен, дълбок глас, в очите му се четеше замисленият му и сериозен характер. Усмихваше се малко и почти винаги по адрес на малкия си брат, който единствен можеше да го разсмее с трогателните си постъпки; Цепион беше до такава степен привързан към Катон, че от самото начало гледаше на него като на едва ли не свой син и нито за миг не се отдалечаваше от него.

Порция, която всички наричаха Порцела, скоро щеше да навърши четири години. По рождение беше грозновата, а напоследък цялата беше в лунички. Луничките се бяха превърнали в най-слабото й място, постоянен обект на злобните закачки от страна на двете й по-големи сестри, които дълбоко я ненавиждаха и не й оставяха миг покой с болезнените си пощипвания, ухапвания, подритвания и оскубвания. За съжаление и тя бе наследила типичния за Катоните орлов нос и единственото, което я спасяваше, бяха красивите й тъмнозелени очи и милият й характер.

Малкият Катон беше на две години и девет месеца и представляваше отвътре и отвън истинско чудовище. По всичко изглеждаше, че носът му си е поставил за цел да стане по-голям от цялата му останала част от тялото, при това не беше издължен и закривен като на семит, ами завършваше с огромна буца, както приляга на достолепен кореняк — римлянин. Най-малко се връзваше въпросното чудо на природата с иначе красивото му лице, в което жените един ден биха се загледали. Имаше малка уста, приятни светлосивкави очи, които грееха на светлината, опънати скули и добре оформена брадичка. Широките рамене подсказваха, че с възрастта Катон може да развие красива фигура, но уви, всичко останало под тях оставаше болезнено хилаво и слабо, най-вече защото детето не проявяваше абсолютно никакво желание да се храни. По душа малкият бе роден да се натрапва на другите, при това притежаваше една черта на характера, която Друз най-малко понасяше у околните: колкото по-ясно и образно отговориш на някой от безконечните му въпроси, толкова по-сигурен можеш да бъдеш, че ще последва цяла серия от други, още по-безсмислени. Друз още не можеше да реши дали това се дължи просто на умствената ограниченост на племенника му, или пък е следствие от дълбоко вкоренения му инат и пълно нежелание да се съгласи с чуждата гледна точка. Катон притежаваше и друга много характерна черта, която беше особено трогателна — а хора в неговото положение се нуждаеха от способността, ако не друго, то поне да трогват; — тя се състоеше в безрезервната му преданост към брат му Цепион, от когото нито през деня, нито през нощта позволяваше да го отделят. Когато прекалеше с досадните си въпроси или дотегнеше с дебелия си глас, достатъчно бе да го заплашат, че ще ги разделят с брат му, за да млъкне.