Филип се обърна на другата страна, слезе от подиума и с премерени крачки го заобиколи, за да излезе в лице срещу дървената пейка, на която седяха народните трибуни.

— Марк Ливий Друз, вярно ли е, че цяла Италия е положила тази клетва? Вярно ли е, че в замяна на тази същата клетва, ти си дал дума да дариш цяла Италия с гражданство?

Пребледнял като платно, Друз се свлече на земята и протегна ръка в жест, който можеше да е на молба, можеше да е на самозащита. В следващия миг, докато устата му напразно се опитваше да изрече някакъв отговор, народният трибун се строполи върху черно-белите плочки на пода. Филип демонстративно отстъпи назад, да не би Друз да го повлече със себе си, докато Марий и Скавър се завтекоха над жертвата му.

— Жив ли е? — попита Скавър, докато Филип закриваше заседанието и насрочваше друго за следващия ден.

Марий допря ухо до гърдите на Друз и поклати глава утвърдително.

— Тежък припадък, но все още диша — каза той и се надигна, за да си поеме въздух с облекчение.

Но припадналият не се свестяваше, вместо това лицето му първо почервеня, сетне започна да посинява. Ръцете и краката му заплашително се размърдаха, тялото му се присви няколко пъти в конвулсии, а от гърлото му се дочуха ужасяващи звуци.

— Да не е апоплектичен удар? — уплаши се Скавър.

— Не мисля — успокои го Марий, който бе видял много неща по бойните полета и нищо не можеше да го стресне. — Когато човек остане дълго в несвяст, той често става жертва на конвулсии. Това е признак, че скоро ще се върне в съзнание.

На излизане от залата Филип се спря на почтително разстояние от припадналия, сякаш се притесняваше Друз да не повърне върху тогата му.

— Изнесете гадината навън! — изплю той презрително. — Ако ще умира, да мре вън от тази свята сграда!

Марий вдигна глава и гръмогласно го напсува, така че всички да го чуят.

Колкото и да се мъчеше да изглежда невъзмутим, Филип бързо се оттегли; ако имаше човек, от когото цял живот щеше да се страхува, това бе Гай Марий.

Неколцина сенатори все пак останаха да изчакат Друз да дойде на себе си; за огромна радост на Марий сред тях беше и Луций Корнелий Сула.

Когато болният най-после отвори очи, той сякаш не помнеше нито къде се намира, нито какво точно се е случило.

— Пратих за носилката на Юлия — каза Марий на Скавър. — Нека лежи, докато я докарат.

Беше свалил тогата си, за да я даде на Друз едновременно за възглавница и одеяло.

— Направо не знам какво да мисля! — кършеше ръце Скавър от ръба на подиума, където бе седнал. — Никога не бих предположил подобно нещо от човек като него!

Марий изсумтя леко подигравателно.

— Глупости говориш, Марк Емилий! Че кой, ако не един римски благородник, би помислил подобно нещо? Богове, колко наивни сте понякога!

В зелените очи на Принцепс Сенатус заиграха познатите пламъчета.

— Добре, че си ти, италийският селянин, да ни научиш на нещо! — усмихна се той.

— Дали ще съм аз или някой друг, има ли значение, стига старата ти кратуна да поумнее най-сетне! — отвърна му дружелюбно той и седна до него. Погледът му се спря на тримата останали — Сцевола, Антоний Оратор и Луций Корнелий Сула. — Е, господа — рече, като протегна крака, защото му се бяха схванали от продължителното клечане над припадналия, — какво ще правим сега?

— Нищо — отсече рязко Сцевола.

— Е, Квинт Муций, бива ли така? Нима няма да простиш на един припаднал народен трибун това, че се е поддал на най-римското изкушение, което може да съществува? — възкликна театрално Марий и подобно на Скавър прихна да се смее.

Но Сцевола още повече се намръщи.

— Изкушението може и да е римско, Гай Марий, но аз поне никога не бих му се поддал!

— Не се и съмнявам, но тъкмо затова никога не би могъл да се сравняваш с него, приятелю — рече Марий и посочи с крак към излегналия се Друз.

Сцевола направи гримаса на дълбоко отвращение.

— Знаеш ли, Гай Марий, понякога си направо непоносим! Колкото до теб, Принцепс Сенатус, няма ли поне веднъж да не се засмееш, когато се случват трагични събития!

— И все пак никой не отговори на въпроса на Гай Марий — напомни му Антоний, с цел да го успокои. — Какво ще правим сега?

— То вече не зависи от нас — обади се Сула, нарушавайки неколкомесечното си мълчание. — Той единствен ще каже.

— Добре го каза, Луций Корнелий! — зарадва му се Марий и стана, защото иззад тежката бронзова врата плахо се показа лицето на един от робите на Юлия — носилката беше тук. — Хайде, приятели, да забравим обидите и да отнесем нещастника у дома му.

Нещастникът странстваше в някакъв непознат свят, където общуваше с куп невидими личности, докато най-накрая не го предадоха на майка му да решава да се викат ли лекари или не. Корнелия беше твърдо против каквито и да било шарлатани в къщата й.

— Единственото, което знаят, е да пускат кръв и да прочистват стомаси, а това е последното, от което той има нужда — поклати тя глава. — Синът ми просто не е ял от много време, това е. Щом излезе от шока, ще му дам подсладено вино. Но най-важно е да го оставим да спи.

Корнелия Сципионида нареди да отнесат болния в леглото му и собственоръчно му приготви подсладеното вино в голяма метална чаша.

— Филип! — извика Друз, докато се опитваше да се надигне от възглавницата.

— Първо се опитай да починеш. Остави го това насекомо да си пълзи и не му обръщай внимание.

Друз отпи отново от подадената му чаша й този път успя да се надигне и да седне. Уморено прокара пръсти през късите си черни коси.

— О, мамо! Изпаднах в ужасно положение! Филип е разбрал за клетвата!

Скавър вече бе разказал на Корнелия какво се е случило в Сената, затова на нея не й трябваше да задава повече въпроси. Само кимна разбиращо.

— Предполагам, не си си правил илюзиите, че човек като Филип няма да си пъхне носа в делата ти?

— Та това беше толкова отдавна. Напълно бях забравил за проклетата клетва!

— Марк Ливий, не бива толкова да се измъчваш за подобни неща — успокои го майка му и си придърпа стол да седне при него. — Много по-важно е какво вършиш, а не защо. Човек винаги се интересува от първото, само малцина обръщат внимание на второто. За обществото е важно какво е станало, а не защо този или онзи го е направил. Мотивите на личното поведение у всеки от нас си остават единствено негова собствена грижа. Аз самата винаги съм мислила, че трезвият поглед на нещата е най-важното условие да се постигне каквото трябва! Така че няма за какво да се ядосваш, синко! И брат ти е дошъл да те види, много е разтревожен. Хайде, успокой се и го посрещни!

— Всички ще ме намразят за това.

— Не отричам, че някои наистина ще те намразят. Най-вече от завист. Но останалите ще ти се възхищават още повече — каза мъдро майката. Това, в което можеш да си сигурен, е, че най-близките ти приятели не са се отвърнали от теб. Иначе щяха ли да дойдат така вкупом да те донесат…

— Кои бяха? — попита той с глас, внезапно изпълнен с надежда.

— Ами Марк Емилий, Марк Антоний, Квинт Муций, Гай Марий — седна да изброява Корнелия. — А, и онзи възхитителен мъж Луций Корнелий Сула! Ех, защо не бях по-млада…

Друз добре познаваше майка си, затова подобни бележки не му правеха впечатление; вместо да се възмути, той дори хитро се усмихна.

— Колко странно, че ти е харесал! Знаеш ли, имам чувството, че Луций Корнелий е човекът, на когото идеите ми не направиха почти никакво впечатление.

— И аз научавам, че се държал отчуждено. Синът му бил починал преди известно време, така ли е?

— Да.

— Личи му — замисли се Корнелия и стана от стола. — А сега, Марк Ливий, ще пратя брат ти да те види и да те накара да хапнеш нещо по-сериозно. Не съм чула за някаква болест, която да минава без ядене. Ще накарам готвача да ти направи нещо вкусно и хранително и двамата с Мамерк ще ти стоим на главата, докато не се убедим, че си го изял.

По тези причини едва по тъмно Друз бе оставен сам на размислите си. Беше започнал да се чувства по-добре — в това не се и съмняваше, — но ужасната умора, която изпитваше от известно време насам, така и не го напускаше, още повече че след изпитото вино Друз пак не можеше да мигне. Кога ли за последен път му се бе случвало да се наспи като хората? Навярно преди месеци.

Филип бе открил клетвата. Беше неизбежно някой да не го стори, беше неизбежно и същият този някой да не му го донесе на крака — на него, Филип, или на самия Друз, или на Цепион. Интересно, Филип не бе споделил за тайното си оръжие дори пред Цепион. Иначе онзи щеше да се опита да му го отнеме, да го измести на втори план и да запази целия триумф за себе си. Това обясняваше защо той си беше мълчал. Друз си представи какви скандали щяха да се разиграват същата тази вечер в дома на Луций Марций Филип! Колкото и да му беше тежко, се усмихна при мисълта за едно почти провалено приятелство…