— Какво търсиш тук? — попита я той, като изведнъж застана точно пред светлината на най-близката лампа.

Сервилия ахна от уплаха — червеникавият ореол, който се бе образувал около главата на Сула, го бе накарал да заприлича на покойния Катон Салониан; в очите й за миг се изписа жестока омраза, но скоро се изпари.

— А кой си ти, че да ме питаш? — тросна се тя с присъщото си високомерие.

— Аз съм Луций Корнелий Сула. Ти коя си?

— Сервилия.

— Марш в леглото, млада госпожице. Тук не е място за теб.

— Дошла съм да потърся баща си — обясни тя.

— Кого? Квинт Сервилий Цепион?

— Да, да, баща си!

Сула се засмя при тази идея, без да го е грижа, че може да я нарани.

— Как мислиш, че ще дойде баща ти, глупаво момиче, когато половината град го смята за убиец на вуйчо ти?

Очите на Сервилия отново заблестяха, този път от нескрита радост.

— Марк Ливий наистина ли ще умре? Наистина ли?

— Да.

— Чудесно! — възкликна тя на сбогуване, отвори някаква врата и изчезна.

Той вдигна рамене и се върна в кабинета.

Скоро след зазоряване в таблиния се появи Кратип.

— Марк Емилий, Гай Марий, Марк Антоний, Луций Корнелий, Квинт Муций, господарят иска да ви види.

От известно време виковете се бяха удавили в спорадични стонове, които сякаш режеха гърлото на умиращия; всички добре разбираха какво означава това и се забързаха подир иконома, който разбутваше тълпата от сенатори, събрали се в атрия.

Друз лежеше в постелята; лицето му бе мъртвешки бледо и приличаше повече на маска, в която някое зловещо създание бе пробило две дупки, за да сложи красиви черни очи — очи, от които струеше жизненост и сила. От едната страна на Друз стоеше Корнелия, с гордо вдигната глава и сухи очи; от другата беше Мамерк Емилий Лепид Ливиан — в същото положение като майка си. Лекарите бяха излезли.

— Приятели, трябва да тръгвам — обърна се към сенаторите Друз.

— Разбираме — отговори му Скавър.

— Делото ми ще остане недовършено.

— Така е — кимна Марий.

— Но за да ми попречат, те трябваше да стигнат чак дотук — възкликна раненият и за миг лицето му отново се напрегна от болката.

— Кой го направи? — попита Сула.

— Бяха общо седем души. Един от тях. Не ги познавам. Обикновени хорица. Бих казал, от третата класа. Във всеки случай не пролетарии.

— Беше ли получавал преди това заплахи? — на свой ред попита Сцевола.

— Не — изстена отново Друз.

— Ние ще намерим убиеца — обеща му Антоний.

— Или човека, който му е платил — допълни Сула.

Повече не посмяха да продумат от страх, да не би да съкратят с още някоя секунда и без това отлитащия живот на ранения. С всяка минута дишането му се затрудняваше все повече и повече и най-накрая, когато от изнемога повече не усещаше дори болката в корема си, Друз се надигна с усилия от възглавницата и обиколи с мътния си поглед всички в стаята.

— Еквандоне? — запита той нищото пред себе си с плътен, ясен глас. — Еквандоне симилем меи цивем хабебит рес публика? Кой друг вместо мен ще помогне на републиката така, както се опитах да й помогна аз?

Това бяха последните му слова; в следващия миг в очите му заблестяха златни пламъчета, които закриха цялата му гледка. Друз бе вече мъртъв.

— Никой, Марк Ливий — отвърна на въпроса му Сула. — Никой.

5

Квинт Попедий Силон научи за смъртта на Друз от писмото, което му прати Корнелия Сципионида; писмото пристигна в Марувиум само два дни след събитието — още едно доказателство за невероятната сила на духа у майката на Друз, която винаги знаеше кое и как трябва да се свърши. Беше обещала на сина си да съобщи за случилото се на Силон, преди той да е чул новината по околни пътища — и сега изпълняваше обещанието си.

Новината разплака Силон, но не го изненада. Дори може да се каже, че подобна развръзка на събитията му откриваше нови пътища; времето на изчакване и бездействие бе отминало безвъзвратно. С убийството на Марк Ливий Друз се слагаше край на всички надежди за мирно уреждане на италийския въпрос.

На свой ред той писа на самнита Гай Папий Мутил, до маруцина Херий Азиний, до пелигна Публий Презентей, до пицентинеца Гай Видацилий, до френтана Гай Понтидий, до вестина Тит Лафрений, както и до неизвестния водач на хирпините — народ, който се беше прославил с честата смяна на преторите си. Но къде да се съберат? Цяла Италия добре знаеше за мисията на двамата римски претори, които обикаляха полуострова и надаваха ухо за всякаква информация по тъй наречения „италийски въпрос“. В същото време твърде рисковано беше водачите на всички италийски народи да потърсят убежище в римски или латински град. Мястото на срещата трябваше да се намира по възможност в централната част на полуострова и в същото време — далеч от използваните от римляните пътища. Колкото и трудна да изглеждаше задачата, Силон се сети за отговора почти мигновено; в съзнанието му ясно се очерта картината на една планинска твърдина, кацнала в полите на Централните Апенини, обкръжена с високи стени и с постоянен достъп до вода, което я правеше най-привлекателна. Крепостта се наричаше Корфиниум и се намираше на Валериевия път при устието на река Атерн. Държаха я пелигните, които почти си я оспорваха с маруцините.

Съветът в Корфиниум се проведе осем дни след смъртта на Друз. Присъстваха водачите на осем от италийските племена, придружени от множество последователи — марси, самнити, маруцини, вестини, пелигни, френтани, пиценци и хирпини. Всички до един бяха възбудени и решени на велики дела.

— Отговорът е един: война — заяви Мутил пред съвета почти веднага, щом се започна работа. — Трябва да воюваме, братя италийци, това е единственото, което ни остава! Рим продължава да ни отказва достойнството, което заслужаваме, продължава да си затваря очите пред всички благодеяния, които му сторихме. Но ние ще създадем своя независима държава, който не ще има повече нищо общо нито с Рим, нито с римския народ. Вместо това ще премахнем всички римски и латински колонии, основани в пределите на земите, и ще изковем сами бъдещата си съдба — със собствени сили и собствени средства!

Подобна войнствена декларация не можеше да бъде посрещната другояче, освен с бурни овации и тропане с крака. Мутил беше като пиян, докато Силон си повтаряше, че това е добро начало за славното им дело. Първият се опияняваше от омразата си към римляните, вторият се опитваше да се раздели с всякаква мисъл за помирение с Рим.

— Нека не плащаме повече данъци на римляните! Да не пращаме повече войници! Да не им даваме повече земите си! Да не подлагаме голите си гърбове на камшика им! Да не се оставяме да ни заробват за дългове! Да не се кланяме повече на нищо римско! — крещеше обезумял Мутил. — Отсега нататък ние ще бъдем самостоятелна сила! Ние ще заместим Рим! Защото, приятели, на Рим му е писано в най-скоро време да изчезне сред ужасни пламъци!

Понеже в цял Корфиниум не се бе намерила нито една зала или що-годе просторно помещение, което да побере всички присъстващи, събранието се провеждаше на градския пазар. Самнитът имаше за публика около две хиляди души луди глави, които ентусиазирано подеха втората част от речта му и мощните им възгласи се разнесоха из цялата долина, плашейки птиците и всявайки недоумение у местните жители.

„Цялата работа свършихме за две минути — мислеше си Силон, докато слушаше виковете на събратята си. — Най-важните решения вече ги взехме.“

И все пак оставаха много други, които тепърва трябваше да се обсъдят. Най-напред — как щеше да се казва новата държава.

— Италия! — предложи Мутил.

Италия вече си имаше столица — Корфиниум, но на него му трябваше ново име…

— Италика! — предложи пак Мутил.

Оставаше да се разберат кой ще ги управлява.

— Ще създадем съвет от петстотин души, избрани по равно от всички народи, които се присъединят към Италия — на свой ред взе думата Силон с пълното одобрение на Мутил. Ако Мутил беше душата на бъдеща Италия, то Силон беше нейният мозък. — Гражданските ни закони, също както и самата конституция на държавата ни ще бъдат изготвени и приведени в действие от този италийски съвет, който ще заседава постоянно тук, в новата столица на Италия. Но както всички добре разбирате, за да можем да придадем плът на нашата Италия, първо ще трябва да победим Рим на бойното поле. Ето защо, докато войната не бъде спечелена напълно — а че ще я спечелим, не ще и съмнение, — Италия ще се управлява от вътрешен, или по-добре военен съвет, състоящ се от дванайсет претори и двама консули. Названията са римски, признавам, но ще свършат работа, още повече че лесно се помнят. Военният съвет ще действа единствено със знанието и съгласието на италийския съвет. Негово главно задължение ще бъде да организира войната срещу Рим.