Вия Салария представляваше Старият път на солта — онова чудо на чудесата, което бе позволило на Рим да се появи на бял свят и да се възползва от трафика на сол, който латините бяха установили от дълбока древност между солените блата край Остия и останалите краища на полуострова. В по-нови времена обаче Вия Салария бе изгубила много от предишното си значение — до такава степен, че държавата нехайстваше за неговото поддържане и такъв достоен човек като Квинт Сервилий трябваше да се друса по разбития път. Между Фирмум Пиценум и следващата спирка по пътя на претора — Аскулум Пицентум — имаше дълги отсечки, където настилката над калдъръма беше напълно отнесена от природните стихии, а най-накрая се оказа, че и самият проход, водещ до Аскулум, е засипан от каменно свлачище, което преграждаше пътя. На преторската свита й трябваха ден и половина, за да разчисти достатъчно място за преминаване, и на Квинт Сервилий му се наложи да прекара цялата нощ на открито в непоносимо тежки условия и липса на най-елементарни удобства.

Понеже беше тръгнал от самия морски бряг, пътят бе вървял единствено и само нагоре — крайбрежната ивица покрай Адриатика беше твърде тясна, а билото на Апенините — твърде близо. Въпреки това Аскулум Пицентум, който се намираше доста навътре в страната, надминаваше и по големина, и по богатства пристанищата в Южен Пиценум; затова и се беше обградил с високи каменни стени, които като че ли се съревноваваха с високите планински върхове наоколо. Близо до града течеше река Труенций, която по това време на годината представляваше просто едно поточе, свързващо известен брой вирове. Предвидливите жители на Аскулум обаче се бяха научили да черпят вода не от самата река, а от кладенец, изпомпващ всичко, което през годината проникваше под каменистото й дъно.

И този път слугите на Квинт Сервилий си бяха свършили добре работата, както господарят им щеше да се увери при влизането си в града; на самите градски порти го чакаха неколцина богати търговци, които говореха латински вместо гръцки и носеха тоги в знак, че се радват на римско гражданство.

Римлянинът слезе от снежнобялото си конче, понамести пурпурното наметало, което се бе свлякло зад лявото му рамо, и благоволи да приеме поздравленията на групичката посрещачи.

— Това не е нито римска, нито латинска колония, нали? — попита той, защото всъщност познанията му по география бяха твърде оскъдни, а това не беше добре за един претор, тръгнал да обикаля цяла Италия.

— Не, Квинт Сервилий, но в града живеят към стотина римски търговци и предприемачи — обясни му водачът на скромната делегация, някой си Публий Фабриций.

— Защо тогава ме посрещате вие, а не местните жители? — възмути се Квинт Сервилий. — В крайна сметка, щом като съм в Пиценум, би трябвало да ме посрещат и пиценци!

Фабриций се опита да замаже положението:

— Вече няколко месеца пиценците упорито ни отбягват нас, римляните, Квинт Сервилий. Изглежда, са насъбрали много омраза срещу нас. А точно днес е местният празник в чест на Пик.

— На Пик ли? — погледна го с недоумение Квинт Сервилий. — Нима тук се вдигат празненства в чест на кълвачите?

Разговорът се водеше в движение по улиците на града и тъкмо в този момент групата излезе на малко площадче, където дърветата бяха окичени с гирлянди от есенни цветя, а паветата — обсипани с розови цветчета и маргаритки.

— По тези места на Пик се гледа като на местно превъплъщение на Марс — побърза да обясни Фабриций. — Местните жители вярват, че така се е казвал един от царете на Стара Италия, които бил извел пиценците от земите на сабините, прехвърлил с тях Апенините и ги заселил в днешен Пиценум. Щом пристигнали по новите си домове, Пик се превърнал в кълвач и с клюна си отбелязал по дърветата границите на новите им землища.

— О, така ли? — подхвърли Сервилий, на когото цялата тази история не се беше сторила особено интересна.

Фабриций с радост отведе претора и приближения му Фонтей в жилището си — изящна сграда, издигната на най-високата точка в целия град. Местният големец се бе погрижил също така ликторите и охраната на Сервилий да бъдат настанени удобно в близост до дома му, а прислугата на госта щеше да прекара нощта заедно с неговата собствена. От подобно любезно отношение Квинт Сервилий нямаше как да не се размекне, още повече че стаята, която му бяха отредили, без никакво съмнение беше най-удобната в цялата къща.

Денят беше доста горещ, а слънцето нямаше намерение скоро да слиза от небосвода; двамата римляни първо си взеха баня, после се присъединиха към домакина си, който ги чакаше на лоджията. Пред очите им се разкри великолепна гледка — на преден план покривите на града, зад тях крепостните стени, а нататък могъщите планински върхове; на човек, отраснал в Рим, подобна прелест не можеше да не направи впечатление.

— Ако искаш, Квинт Сервилий — предложи Фабриций, когато гостите му се показаха, — можем да отидем следобед на театър. Ще играят „Вакханки“ от Плавт.

— Предложението звучи доста изкусително — отбеляза Квинт Сервилий, потънал във възглавниците на стола си. — Откакто напуснах Рим, не съм гледал нито едно представление. — Въздъхна с наслада. — Навсякъде цветя, а по улиците не се вижда жив човек… Дали всичко е единствено заради празника на кълвача?

Фабриций се намръщи, сякаш сам се чудеше.

— Едва ли. Предполагам, че и това е част от новата политика, която италийците възприемат спрямо нас. Тази сутрин петдесет деца от града — всички италийчета — бяха пратени в Сулмон, откъдето се очаквало да дойдат също толкова в замяна.

— Странно наистина! Ако човек не беше запознат по-отблизо с нещата, би си помисли, че се разменят заложници — изказа вещото си мнение по проблема Сервилий. — Да не би на пиценците да им е хрумнало да воюват с маруцините? Че иначе защо ще вършат подобни необясними неща?

— Досега никъде не съм чул да се говори за война — отговори домакинът.

— И все пак, пратили са петдесет деца от града в един маруцински град и очакват на свой ред да посрещнат също толкова. Дори да не става дума за война, това е признак на обтегнати отношения, не мислиш ли? — На Квинт Сервилий му стана забавно. — Няма ли да е чудесно, ако изведнъж се хванат за гушите помежду си? Така ще забравят за известно време за римското гражданство, хм? — Той отпи от виното си и изненадано погледна домакина си. — Скъпи ми Публий Фабриций, как си успял да изстудиш виното си?

— Много просто, само човек да се сети! — похвали се той, щастлив, че е успял да изненада римски претор, който при това носи славната патрицианска фамилия на Сервилиите. — На всеки два дни пращам хора до високите планински части да носят сняг. Така пия хладно вино през цялото лято и есен.

— Забележително — отбеляза със задоволство Квинт Сервилий и отново се отпусна на възглавниците. — С какво се занимаваш? — изведнъж попита той.

— Сключил съм договор с местните овощари — започна да разправя Фабриций. — Изкупувам всички ябълки, круши и дюли в областта. Най-качествените пращам директно на римския пазар, където ги продавам пресни. Останалите преработвам на мармалад в малката си работилница. Мармалада пак продавам в Рим. Сключил съм отделен договор и за нахута.

— Браво, браво!

— Да, трябва да кажа, че наистина добре се справям. Но успехът навсякъде води до хорската завист. Появи ли се отнякъде човек с римско гражданство, започне ли да печели и да живее по-добре от съседите си италийци, всички започват да го обвиняват в незаконен монополизъм, в сключване на тъмни сделки и в какво ли още не. Работата е там, че тук повечето ги мързи да си мръднат пръста, а малцината, които се опитват да правят пари, просто за нищо не ги бива! Ако останеше на тях, плодовете щяха да гният в градините и никой дори не би се навел да ги обере от земята… Аз да не съм дошъл на това затънтено и студено място, за да им крада от залъка, я! Дойдох, за да дам тласък на търговията! Когато преди години започвах, едва не ми целуваха краката от благодарност, а сега в целия град не се намира един италиец да ми каже добър ден на улицата. Приятелите ми римляни също се оплакват, Квинт Сервилий.

— Знам, знам, тази история съм я чувал поне петдесет пъти от Сатурния до Ариминум — отбеляза познавачът на „италийския въпрос“.

Когато слънцето измина седем осми от орбитата си по небето и горещината започна да отстъпва пред хладния планински въздух, Публий Фабриций и височайшите му гости се запътиха към театъра. Той представляваше временна дървена конструкция, опряна на градските стени, така че публиката да се крие на сянка, а сцената да се огрява от залязващото слънце. Навярно около пет хиляди пиценци вече бяха заели огромната част от трибуните, но на предните два реда не седеше още никой — това бяха местата, запазени изключително за римляни.