Сула и двата му легиона се залепиха като сянка за армията на Марий. Разделяше ги само планинският вододел, който напълно криеше движението на южното крило от наблюдателите по Валериевия път. Когато стигнаха марсийското плато около езерото Фуцин, планинският хребет между двете армии съвсем се стопи, но Сула продължи да се движи на десетина-петнайсет километра встрани от Марий, без дори да се страхува, че някой ще го забележи. За целта трябваше да благодари най-вече на любовта на марсите към виното, която ги бе накарала въпреки неблагоприятния климат да засадят практически целите си земи с лозя. На юг от Валериевия път всичко се губеше в безкрайната шир на лозята, разделени на малки парцели от високите каменни огради, които трябваше да ги пазят от студения планински вятър. Когато Сула се нахвърли върху села и паланки, даде пълна воля на жестокостта си. Откъдето минеха легионите му, жив човек не оставаше; при това избитите бяха все жени, деца и старци, след като всички здрави мъже по бреговете на езерото бяха влезли в легионите, за да се бият срещу Рим.

Когато Марий най-после влезе в открито сражение с марсите, Сула го разбра веднага, защото вятърът духаше от север и ясно донасяше звъна на оръжието и виковете на ранените. На двата легиона дори им се струваше, че кръвопролитието се води зад съседната ограда и нетърпеливо чакаха сами да се включат. За всеки случай рано призори бе дошъл пратеник от Марий, предупреждаващ, че сблъсъкът със Силон се очаква всеки момент. Затова Сула строи войските си в бойни редици от по осем души, прилепи ги към високите десетина стъпки огради и зачака.

Около четири часа след началото на сражението по оградите се появиха бягащите фигури на първите марси. Войниците на Сула ги чакаха с протегнати мечове и буквално ги нижеха като с шишове, докато нещастниците сами скачаха в прегръдката на смъртта. Тук-там отчаяните марси се захващаха да бранят с последни сили отлитащия си живот, но никъде армията на Сула не беше сериозно застрашена от пробив или сериозни загуби.

„Както винаги пак изиграх ролята на опитния Мариев слуга — мислеше си той, докато наблюдаваше клането от едно близко възвишение. — Неговата глава роди плана, неговата ръка ни направляваше през цялото време и в крайна сметка само неговата воля ни изведе към победата. А ето ме мен, седнал да чакам зад някаква си каменна ограда и като гладно куче да се нахвърлям на огризките от голямата победа. Колко добре си знае силите Марий… И колко добре знае слабите ми места!“

Искаше му се да не е длъжен да се радва. Щом като войниците му дадоха своя дял от победата, той яхна мулето си и като заобиколи отдалеч оградените лозя, отиде да докладва на Гай Марий, че всичко е минало точно според плана, че от марсийската армия не е останал практически никой.

— Имахме работа със самия Силон! — говореше оживено Марий, докато го тупаше по гърба и посягаше да удари и себе си по гърдите. Двамата вървяха прегърнати към палатката на командващия, където да си поприказват насаме. — Да не ти разправям, по долни гащи ги хванахме. Сигурно защото сме на тяхна територия и се чувстват у дома си. Стоварих им се като гръм, Луций Корнелий! Като че ли дори не са си представяли Азиний да изпусне контрола върху проходите! Никой не си е направил труда да им съобщи за поражението му; знаели са само, че е напуснал лагера си веднага щом аз съм тръгнал от Реате. Изведнъж им се показвам зад скалите — в пълен боен ред, лице в лице с предните им редици. Бързаха да помагат на Азиний, та затова едва успях да се спра на дистанция. Между нас и тях имаше пространство, та разполагах с достатъчно време да строя войската си в каре и да се направя как уж се готвя за отбрана.

„Ако си толкова велик пълководец, Гай Марий — вика ми Силон отсреща, — ела да се бием!“

„Ако ти си толкова велик пълководец, Квинт Попедий — отвръщам му аз, — накарай ме да се бия!“

Така и няма да разберем как точно би постъпил той в тази ситуация, защото щом чуха предизвикателството ми, войниците му се впуснаха в безредна атака. Дори не се обърнаха към него да го видят каква заповед ще им даде. Е, толкова по-добре за мен. Винаги съм знаел как да се оправям в подобно положение, Луций Корнелий. Силон явно не се е научил. Казвам „не се е“, защото има още време. Щом хората му започнаха да отстъпват или да бягат през лозята, той обърна коня си на другата страна и препусна право към Марувиум. Не му се чакаше да види края. Предполагам, няма да даде почивка на коня си, преди да се е прибрал на сигурно при Мутил. Така или иначе, принудих марсите да отстъпват в една-единствена посока — на юг през лозята. Знаех, че ги чакаш да ги довършиш в гръб. И това беше всичко.

— Добре си свърши работата, Гай Марий — похвали го Сула напълно искрено.

След което офицерите се наредиха да пируват в чест на победата. Марий, Сула, помощниците им, сред които изпъкваше малкият Марий, горд с великия си баща, при когото служеше като кадет. „О, малкият се е научил да го гледат!“ — помисли си Сула и през цялата вечеря упорито гледаше в обратната посока.

Цялата битка започна да се претворява в приказките на пируващите, всеки се надпреварваше да обяснява кое точно как се е случило и накрая описанието на сражението се оказа едва ли не по-дълго от самото сражение. Но колкото повече амфори биваха обръщани, толкова повече разговорът минаваше от героичната тематика на чисто политическата, а това означаваше да се спомене името на консула Луций Цезар. Повечето младши офицери в Мариевата армия се оказаха дълбоко шокирани от намеренията на Цезар да раздаде римско гражданство на италийците; началникът им така и не беше отварял уста по въпроса, нищо че Сула го беше уведомил още във Фрегела. Чуха се различни мнения, но всички бяха като цяло против Цезаровия законопроект. Около масата седяха все хора, които в продължение на шест месеца бяха живели единствено заради войната, които бяха убивали и бяха гледали как убиват другарите им, които през цялото време не се бяха освободили от чувството как само личностните съперничества между римските управници им пречат да наберат скорост и да спечелят така желаната победа над врага. Всички онези, които предпочитаха да си стоят на сигурно в Рим, бяха окачествени като дърти бабички — весталки, начело с Филип, чието име беше на всяка уста, както и това на консула Луций Цезар.

— Юлий Цезарите са една огромна топка от нерви, готова всеки момент да се пръсне от напрежение — изказа мнението си зачервилият се от алкохола Марий. — Много жалко, че точно тази година първи консул се падна един от тях. Знаех си, че няма да издържи.

— Да разбирам ли по тона ти, Гай Марий, че ако зависи от теб, италийците няма да получат нищо? — попита го направо Сула.

— Бих предпочел да не получат нищо — отговори той. — Преди да се стигне до открита война, естествено нещата стояха другояче. Но щом човек се обяви за враг на Рим, то той се превръща автоматически в мой личен враг. И нищо не може да заличи тази вражда.

— И аз чувствам нещата по абсолютно същия начин — добави Сула. — И все пак, ако Луций Юлий успее да прокара законопроекта си през Сената и народното събрание, ще се намалят докрай шансовете Етрурия и Умбрия да минат на страната на врага.

— Прав си. Именно за да не се случи подобно нещо, Луций Катон Лициниан и Авъл Плоций си разделиха легионите, доведени от Секст Юлий. Единият се понесе към Етрурия, другият — към Умбрия, само и само да не позволят да се вдигне и там въстание.

— Самият Секст Юлий тогава какво прави?

Вместо Марий отговори синът му:

— Поема си въздух в Рим. В последното си писмо майка ми пише за „силно възпалени гърди“.

Сула се опита да го унищожи с поглед, но не му се удаде. Дори когато баща ти е главнокомандващ, нямаш право да се намесваш в разговора на по-висшестоящите.

— Не ще и съмнение, че с похода си в Етрурия Катон Лициниан силно увеличава шансовете си да спечели консулските избори за догодина — рече той. — Естествено, ако се справи със задачата, но не се съмнявам, че ще успее.

— И аз така мисля — съгласи се Марий и се оригна. — В крайна сметка задачата е съвсем скромна — тъкмо за човек със скромни възможности като Катон.

Сула се усмихна.

— Какво, Гай Марий, не го ли смяташ за достоен?

Той го изгледа учудено.

— Нима ти имаш добро мнение за него?

— Нищо подобно. — Сула също беше пил повече, отколкото му понасяше организмът, и вече минаваше на вода. — Между другото, какво ще правим ние самите отсега нататък? Вече сме септември, а мен ще ме повикат съвсем скоро обратно в Кампания. Бих искал по възможност да използвам каквото време ми остава за полезни неща.