— О, и аз вярвам, Луций Корнелий, и аз! — пресече го веднага Цезар. — А сега си свободен! Бъди от помощ на Гай Марий, защото истината е, че не виждам с какво можеш да ми бъдеш полезен на мен!

Сула стана от стола си и се запъти към изхода. Чак когато излезе навън, му хрумна една мисъл, която заради писмото и тревожното му съдържание бе пропъдил далеч от съзнанието си. Мисълта беше физическото състояние на Луций Цезар, когато двамата разговаряха. Усети как го обзема нов страх. Макар по принцип да беше бавен и флегматичен човек, този път консулът му се беше сторил като изпаднал в болестна летаргия — блед, изпотен, с треперещ глас. Без да се колебае, той се затича обратно при главнокомандващия и попита:

— Луций Юлий, добре ли се чувстваш?

— Да, разбира се!

Но Сула не му повярва и отново седна срещу него.

— Напротив, никак не си добре.

— Чувствам се много добре, Луций Корнелий.

— Трябва да те види лекар!

— Лекар в това забутано село? Най-много да се покаже някоя вещица, която да ми предпише свински тор и лапа от стрити паяци.

— Така и така ще мина през Рим, ще ти пратя сицилиеца.

— Щом настояваш, Луций Корнелий. Но го прати направо в Езерния. Докато дойде, аз вече ще съм там. — По челото му се спусна едра капка пот. — Свободен си, Луций Корнелий.

Сула вдигна рамене и отново стана.

— Ти решаваш, но според мен си хванал малария.

„Това е то“ — каза си с горчивина, докато излизаше за втори път навън, този път, без да се връща. Луций Цезар щеше да поведе войската си през прохода Мелфа, а сам не би могъл дори да се държи на коня си. Щяха да му скроят засада и най-накрая той пак щеше да бяга в Теанум Сидицинум, където пак да лекува раните си, много по-тежки от предишния път. О, защо всички римски началници трябва да са толкова слепи и твърдоглави?

Малко по-надолу по улицата Сула се засече с Прасчо Младши, който изглеждаше не по-малко мрачен от него самия.

— Началникът ви е тежко болен — предупреди го Сула и кимна с глава към главната квартира.

— Не ми го споменавай дори! — размаха ръце Метел Пий. — Този човек и в добро здраве да е, пак не можеш го накара да се усмихне, пък представи си какво чудо е, като го е пипнала маларията! Иде ми да си тегля ножа! Ти какво си му казал, че толкова упорито те отбягва?

— Казах му да забрави за Езерния и да съсредоточи силите си срещу самнитите в Западна Кампания.

— Да, като се има предвид здравословното състояние на главнокомандващия, и това е било достатъчно да го разгневиш — бегло се усмихна Прасчо.

Едно от нещата, които най-много учудваха Сула у Прасчо, беше способността му хем да заеква, хем да не заеква, когато си иска.

— Напоследък не те чувам да заекваш, Квинт Цецилий — рече той.

— 3-з-защо т-ти т-трябваше д-да го казваш, Луций Корнелий? Не з-заеквам само к-когато з-забравя, ч-че заеквам, п-проклет д-да си!

— Така ли? Много интересно. Не си заеквал преди… кога беше? Араузио, нали?

— Да — отвърна Метел Пий и си пое дълбок въздух, опитвайки се да мисли за нещо друго, та да престане да се мъчи. — П-предполагам, че като си в немилост, н-не си науч-чил за п-плановете на к-консула? Знаеш ли к-какво си е наумил да прави в Рим?

— Не. Какво му е хрумнало?

— Да даде гражданство на всички италийци, които не са се вдигнали срещу нас?

— Шегуваш се!

— Не и аз, Луций Корнелий! Когато човек живее в компанията на Луций Юлий, той просто забравя какво е това шега. Говоря ти напълно сериозно. Щом боевете приключат, а те сигурно ще замрат с идването на есента, той смята да прибере доспехите и да си облече сенаторската т-т-тога. Говори, че последното му дело като консул щяло да бъде раздаването на римско гражданство на всеки италиец, който не е воювал срещу нас.

— Но това е истинско предателство! Искаш да кажеш, че той и останалите кухи глави във върховното командване са погубили живота на хиляди римляни за нещо, което сами не са знаели какво е? — Сула се беше разтреперил от гняв. — Искаш да кажеш, че Цезар ще прекара шестте си легиона през прохода Мелфа с пълното съзнание, че негови войници ще загинат за този, дето духа. С пълното съзнание, че сам ще отвори врата на всеки мръсен италиец да получи желаното гражданство? Защото точно това ще стане, предполагам, сам го разбираш. Всички ще получат гражданство — от Силон и Мутил до последните освобожденци в клиентелата им! О, не, не може да направи подобно нещо!

— Няма защо да ми викаш на мен, Луций Корнелий! Аз ще съм от онези, които до последно ще се съпротивляват срещу всеобщото гражданство.

— Но ти дори няма да имаш възможност да си кажеш мнението, Квинт Цецилий. Докато другите дрънкат в Сената, ти ще мръзнеш някъде с легионите. Само Скавър ще стои в Рим да защитава делото, но той е вече твърде стар. — Прехапа устни и впери невиждащ поглед в минувачите по улицата. — Ще гласуват Филип и продажните му курви. А те ще гласуват в полза на гражданството. Както и плебейското събрание.

— Ти също ще мръзнеш с легионите, Луций Корнелий — напомни му мрачно Прасчо. — Ч-ч-чувам, че си щял да бъдеш в щаба на оная дърта мушмула Гай Марий! А за него, виж, обзалагам се, че няма да се възпротиви срещу Луций Юлий!

— Аз не съм толкова убеден — въздъхна Сула. — Едно нещо никой не може да отрече на Гай Марий, Квинт Цецилий — това, че е преди всичко останало войник. Преди той да се върне в Рим, на света ще има доста по-малко марси от сега.

— Да се надяваме, че си прав, Луций Корнелий. Защото когато един ден Гай Марий се върне в Сената, а по столовете стоят колкото римляни, толкова и италийци, можеш да си сигурен, че пак ще го обявят за Пръв сред римляните. И ще получи своето седмо консулство.

— Не и ако зависи от мен — зарече се Сула.

На другия ден Сула отдели двата си легиона от опашката на Цезаровата колона и докато консулът напредваше с армията си напред към дефилето на Мелфа, той самият се обърна в обратната посока и хвана Латинския път, прекоси реката и излезе при разрушения град Фрегела, който трийсет и пет години по-рано се бе разбунтувал срещу римската власт и бе сринат из основи от Луций Опимий. Легионите се спряха на лагер край останките от някогашния цветущ град, където между полусъборените стени бяха разцъфнали полски цветя, а улиците се бяха превърнали в чудни ливади. Сула не беше в настроение да гледа как трибуните и центурионите се занимават с такава прозаична работа като издигането на укрепен лагер и отиде на самотна разходка из опустелия град.

„Ето тук, в краката ми лежи квинтесенцията на всичко онова, за което воюваме в момента — размишляваше той. — Именно гледката на останките от Фрегела беше замъглило до такава степен очите на магаретата в Сената, че така глупаво се заканваха да постъпят по същия начин с цяла Италия. Хвърлихме време и пари, рискувахме живота си в борба да превърнем полуострова в една огромна Фрегела. Казвахме си, че ще изтрием италийците от лицето на земята. Алени макове щяха да растат там, където се е ляла алената италийска кръв. Бели рози щяха да растат изпод белите кости на избитите ни врагове, от зейналите дупки в черепите щяха да никнат жълтите очички на маргаритките. Защо похабихме толкова сили, когато сами се отказваме от преследваната цел? Защо толкова хора трябваше да загинат, защо тепърва ще загиват, когато не искаме да постигнем желаната победа? Цезар си прави сметката да даде гражданство на Етрурия и Умбрия, преди и те да са се присъединили към бунтовниците. Но веднъж направи ли го, процесът ще стане необратим. Дори ако се опита, друг ще поеме жезъла на властта от ръцете му и ще довърши започнатото. С ръце, почервенели от кръв, всички италийци ще получат своето гражданство. Защо трябваше да се захващаме с война, която няма да ни изведе доникъде? И то точно ние, наследниците на троянците, които уж сме се научили навреме да разпознаваме предателите между нас. Ние сме римляни, не сме италийци. А ще трябва с очите си да гледаме как същите тези италийци се превръщат в римляни. Ще се наложат там, където досега сме властвали ние, ще унищожат всичко, което е съставлявало Рим. Техният Рим няма да бъде повече този, който наследихме от предците си. Няма да бъде моят Рим. Ето тази цветна градина, в която се е превърнала Фрегела, е моят Рим, градът на славните ми предци, които имаха достатъчно смелост да унищожат враговете си и да настанят на тяхно място пеещи птички и жужащи насекоми.“

Сула не беше сигурен дали заради сълзите в очите му залязващото слънце го заслепява, или изцяло е попаднал в някакво нереално пространство, където нещата изглеждат другояче. Но сред синкавите вълни на въздуха около себе си той забеляза да се приближава нечий силует. Все по-ясно се очертаваше формата на едър, бавно крачещ човек, облечен в дрехите на римски пълководец. Синкавата фигура се превръщаше в черна сянка, докато най-накрая лъскавата броня не заблестя на слънчевите лъчи и перата по шлема не затрептяха на вятъра. Гай Марий! Гай Марий италиецът!