Лиз се развълнува, когато забеляза сред тях Лу, който оглеждаше залата, докато не я откри. След това той забеляза до нея Свенград и по лицето му се изписа тържество. Гордост. Предизвикателство.
— Какво става? — попита Филип, като погледна подозрително към Лиз.
— Това… — заяви тя — е моят съпруг!
(обратно)Лиз и Болд стояха в антрето до входната врата на своя дом, до тротоара бе паркирана джетата на Ла Моя. Беше пет сутринта. Бледите лъчи на слънцето тъкмо пробиваха облаците. И двамата бяха изкарали на крак цялата нощ — Лиз я разпитваха хората от „Специални операции“, а Болд пишеше доклад, който в по-голямата си част бе пълен с лъжи.
— Казах им точно как го е направил Дейвид — обясняваше Лиз. — Разделил е парите на стотици малки суми — от по няколко цента или долара — и е прикачил тези суми към различни сделки, като такси на Комисията за ценните книжа и борсата. Било е възможно, защото сметката на комисията е една от малкото сметки, върху които не упражняваме одитиране, освен ако правителството не подаде официално оплакване. Дейвид непрекъснато е въртял през системата тези малки суми, вписани като търговски такси на комисията, които няма как да свържем и проследим. Само софтуерът е знаел къде са тези пари в даден ден. Предполагам, че в края на всяко тримесечие, точно когато таксите за комисията е трябвало да бъдат прехвърляни във Вашингтон, седемнайсетте милиона са били събирани в сметката на комисията, която държим отворена за правителството, давайки на Дейвид възможността да ги „засече“ — тя натърти на думата — и да ги завърти отново в мрежата. Там те са щели да бъдат на сигурно място за няколко седмици, месеци или години. Дейвид е намерил начин да ги блокира и те просто са стояли в системата, въртели са се в нея, без нашите одитори да могат да ги идентифицират. Корпоративното обединение е означавало, че нашата сметка за внасяне на такси към комисията ще бъде закрита и балансът ще бъде платен. Всичко това се прави автоматично всяко тримесечие — на правителството се плаща дължимото — и предстоящото закриване на сметката го е принудило или да изтегли парите, или да ги загуби завинаги. Правителството неизбежно щеше да съобщи за просрочването и може би едва тогава ние щяхме да открием машинацията.
— Всъщност те са можели да задигнат седемнайсетте милиона само четири пъти в годината.
— Предполагам, че е така. Дейвид не е искал те да се трупат нито много дълго, нито много често. Одиторите са можели да забележат, макар че е съмнително. Основната цел е била парите непрестанно да са в движение.
— И никой не е докладвал за некоректните такси в своите отчети?
— Колко инвеститори биха правили на въпрос няколко цента в повече за някоя такса, на която вероятно изобщо не са обръщали внимание? Той е направил нещо страшно умно: скрил е парите на открито. — Лиз смени темата, като попита: — Какво ще направиш, ако той не ти даде касетата?
— На Джон му хрумна една от неговите налудничави идеи. Нали преди две седмици беше на семинар за новите технологии на терористите и типично за него е „заимствал“ някакво приспособление.
— Ще внимаваш, нали?
Беше чувство, което тя не можеше да не изрази, но на Болд му се искаше да не го бе правила. Не желаеше да мисли за предстоящата среща като за опасна, макар че бе наясно. Съдейки по тона на Свенград, той вече бе доста изненадан. Задачата на Болд беше да отклони и да пренасочи обвиненията.
— Идеята на Ла Моя е по-скоро смешна, отколкото опасна — обясни той.
— Ще имаш ли подкрепление?
— О, вече говориш на нашия жаргон?
— Бързо се уча — отвърна тя. — И недей да избягваш въпроса.
— Официално, не — каза й той честно. — Това би означавало да отговоря в някаква степен на всякакъв вид въпроси, такива, на които двамата с теб не искаме да отговаряме.
— Откажи се — рече тя. — Предпочитам да отговарям на всякакви въпроси, да платя глоба, да отида в затвора, отколкото да рискуваш ненужно.
— Джон ще е там. Отвън. Той ще се обади за подкрепление, ако е необходимо. Става дума само за среща — опита се да я успокои Лу. — Очаквахме я. — После се поправи: — По-точно аз я очаквах.
— Не си струва, Лу.
— Струва си — натърти той. — И още как си струва.
— Не и ако се излагаш на риск.
— Няма такава опасност. Честно. Ако мислех, че е така, нямаше да го направя. Едва ли щеше да ми определя среща, ако смяташе да ме измъчва; неговите горили щяха да нахлуят тук и да го направят. Просто иска да му отговоря на някои въпроси. Това е всичко.
— Ние му дадохме парите. Трябва да е щастлив.
— Абсолютно вярно — каза Лу, като се постара очите му да не издадат, че лъже. — Може би иска да ми благодари.
Лиз вдигна поглед към него и той разбра, че тя знае. Забеляза първите признаци по лицето й, че е проумяла.
— Какво си направил? — Лиз затвори очи, после го погледна яростно. — Не можеше да се откажеш и да го оставиш на мира, нали?
Проблемът при брака е, че цялата близост, всичките години на кавги и спорове, на кофти номера и заговори в крайна сметка те правят едва ли не прозрачен за партньора ти. Лиз виждаше през него и четеше мислите му без затруднение.
— О, боже! — възкликна тя. — Изиграл си мошеника? Лу? Кажи ми!
— В този случай послушах съвестта си.
— Всичко бе направено, Лу. Ние го направихме. Край! Децата… — изрече Лиз умолително, а очите й се насълзиха от притеснение, а може би от гняв.
— Точно така — отвърна Болд. — Не съм казал, че съм направил нещо, но ако съм го направил, то е било за децата. Никакви лъжи, нали така се бяхме разбрали?
Такова бе споразумението им, когато станаха родители — да възпитават с примера си. Забележката я нарани дълбоко, както Лу знаеше, че ще стане. От доста дълго време живееха само в лъжи и за него това бе ново начало, а не продължение.
Лу я целуна за довиждане, без да каже нищо повече. Нямаше чувството, че се е отправил към нещо по-опасно, отколкото през всеки обикновен работен ден. Всичко на всичко — една среща. Тя го изпрати до входната врата. Полицейска кола без обозначения все още наблюдаваше къщата. Болд се надяваше, че срещата със Свенград ще сложи край на тези предпазни мерки.
Лиз го докосна леко по ръката, докато отваряше вратата. Нежността на жеста й го разтърси и Лу почувства, че го обхваща вълнение. Имаше обяснение за всичко, което бе направил, за това, което щеше да направи, но то трябваше да остане неизказано. Надяваше се, че ще остане неизказано още дълго време. Усмихна й се и я остави да затвори вратата след него.
— Карай! — каза само на Ла Моя, който отдалечи джетата от тротоара и пое по улицата.
Болд погледна към празната задна седалка.
— В багажника е — поясни Джон. — Голямо е колкото микровълнова печка.
Лу поклати глава.
Ла Моя се обади:
— Казвам ти, серж, работи чудесно.
— Забрави го.
— Няма начин! Трябва да ме оставиш да го направя. Ако не друго, ще върнем този тип в каменната ера. Всеки компютър, всеки телефон, всеки диск, всяка касета ще излязат от строя.
Беше обяснил подробно на Болд в опита си да го спечели за идеята. Кутията в багажника излъчваше електромагнитен импулс, всъщност поток от радиовълни, които прегрупираха всеки магнитен заряд. Военните години наред бяха разработвали технологията — открита първоначално като страничен ефект при разбиването на атом, енергиен импулс, който не бе радиоактивен, но спираше и разрушаваше всеки уред, в който имаше запаметяващ чип. Устройството бе обемисто и тежко, а и твърде подозрително, за да бъде внесено тайно в самолет, макар да се смяташе за възможно терористите да го използват по пътищата.
— Мисля да го направим по старомодния начин — каза Болд. — Остави Джеймс Бонд на киното. — После добави: — Ще поговоря с него. Това е всичко.
— Той никога няма да ти върне касетата.
— Може и така да стане.
— Всичко, което ще направя, е да включа уреда и да го насоча. Той ще използва кабелите в сградата като огромна антена. Импулсът — радиовълната — влиза в тях и всичко, намиращо се в радиус от четири до шест метра от стените, което означава — абсолютно всичко, включено или не, излиза извън строя. Бам! Изтрито. Нулирано. Дяволски феноменално е. Клетъчни телефони, пейджъри, калкулатори. В джоба ти. В бюрото. Дори в сейфа. Хладилниците също имат запаметяващ чип. Знаеше ли го?
— Мисля този път да оставим на мира хладилниците му.
— Без значение какво ти казва, той ще запази копие от видеокасетата. Ти самият го каза. После ще му бъдеш в ръцете. Ще те притежава, серж.
Болд хвърли поглед към Ла Моя. Не му харесваше как приятелят му говореше за това.