Болд, който както винаги се обличаше на тъмно, отговори:

— Ще се върна след час.

— Ще ми кажеш ли? — попита колебливо тя.

— Не. По-добре да не ти казвам. По-добре е да можеш да отговаряш честно.

— На чии въпроси?

— На хората от „Вътрешно разследване“. — Това я накара да замълчи за момент.

— Съжалявам — отрони тихо Лиз, давайки си сметка за собствената си роля в планираното от мъжа й.

— Аз също — каза Лу. — Но може би това ще е краят на всичко.

— Само ако можеше. Опасно ли е?

— Не мисля. Не особено.

— Не си заслужава, ако е опасно.

Той застана до нейната страна на леглото. Различаваше само лицето й на дрезгавата светлина, която се процеждаше през транспарантите на прозореца.

— Ти не си се събуждала — изрече натъртено Лу. — Изобщо не си забелязала, че ме е нямало в леглото.

— Ако се опитваш да ме уплашиш, успя.

Болд излезе от стаята, като се отби в кухнята да си направи чаша кафе за из път.

Джетата на Ла Моя бе паркирана зад магазин за предмети на изкуството, както бе планирано.

— Здрасти — поздрави детективът, когато Болд се мушна на седалката до него.

Ла Моя изглеждаше бодър, сякаш бе дванайсет на обяд.

Пътуваха мълчаливо, докато стигнаха на сто метра от склада на Свенград. Ла Моя спря колата и извади нерегистриран пистолет от жабката. Нямаше разрешително за него, така че, ако се разследваше стрелбата, нямаше да могат да я свържат със сержанта.

— Работата започва да ми харесва — каза Болд.

— Преодолей го.

— Нервен си.

— Нямам представа какво ще направи онова нещо в багажника. Обаче знам със сигурност, че няма да паркирам близо до склада, защото сега всички коли имат компютърни чипове, а уредът им разказва играта. Ето каква е сделката: ти ще си шофьорът. Ще ме оставиш, ще изчакаш точно две минути и после ще се върнеш да ме прибереш. Не мога да нося радиостанция или телефон със себе си, защото онази машинария ще развали и тях, така че всичко е въпрос на разчитане на времето. Ако чуеш стрелба, ще ти бъда благодарен за някакво подкрепление.

— Ти размени ролите — заяви Лу. — Ако някой ще рискува, това трябва да съм аз.

— Но само аз съм инструктиран как се действа с устройството — отсече Ла Моя. — Освен това ти си технически неграмотен да боравиш дори и с тостер.

— Две минути — повтори Болд и заобиколи колата, за да седне на шофьорското място. Сержантът отвори багажника, така че да е готов, и Лу потегли към склада.

Той придвижи тихо колата на позиция, а Ла Моя го упътваше със знаци. После сержантът изскочи от джетата, повдигна капака на багажника, остави го незатворен и потупа колата, за да даде сигнал на Болд да потегли.

Докато се отдалечаваше, Лу видя Ла Моя да се бори с нещо като тежка метална кутия. Приличаше на прозоречен климатик. Три пресечки по-нататък обърна джетата в посока на склада, който не се виждаше оттам. Непрекъснато наблюдаваше ръчния си часовник, без да изпуска от поглед и тъмната улица пред себе си.

Изведнъж чу силна експлозия и кракът му инстинктивно натисна педала на газта. Извади оръжието си и го сложи в скута си, карайки с главоломна скорост по неравния, пълен с дупки път. Съзря оранжево зарево в небето и черен стълб дим, който се издигаше на талази от нещо, което се оказа телеграфен стълб. Електрическият трансформатор, прикачен за стълба, се бе подпалил, и разпръскваше дъжд от огнени капки върху старата асфалтова настилка.

Видя Ла Моя край сградата, прегърнал с две ръце обемистия метален уред. Колата се разтърси, когато той стовари уреда в багажника. Детективът бързо заобиколи колата откъм дясната врата и изкрещя „Карай!“ още преди да е влязъл напълно.

Болд натисна педала на газта до дупка и джетата потегли рязко. Зад тях не се забелязваше никакво раздвижване, както констатираха и двамата, гледайки в страничните огледала.

— Мамка му! — извика Ла Моя. Беше потен и запъхтян. — Доста ще се поозорят, докато разрешат загадката. Натиснах бутона и трансформаторът избухна, сякаш беше част от плана.

— Значи е проработило.

— Очевидно, да.

— Трансформаторът. Това би могло да ни помогне. Каквото и да се е случило в склада, вероятно вината ще бъде приписана на проблеми с трансформатора.

— Смяташ, че е било замислено да свърши тази работа? — попита Ла Моя и лицето му внезапно се озари от усмивка. — Да, предполагам, че е възможно. Електрическата компания ще бъде обвинена за аварията. Харесва ми. Така им се пада, задето повишават цените на всеки шест месеца.

Едва тогава Болд осъзна, че оригиналната видеокасета, излагаща съпругата му, вече е изтрита и че в същото време компанията за внос на Свенград бе понесла сериозен удар, загубвайки цялата си бизнес информация.

Чу воя на сирени зад тях в отговор на горящия трансформатор.

— Изплаших се до смърт, като избухна онази джаджа — възкликна Ла Моя, преживявайки отново момента. Беше се извил назад на седалката и се опитваше да погледне към пожара. Скоро се отказа и се обърна към предното стъкло. — Определено не бихме искали този уред да попадне в ръцете на терористите — заяви сержантът и поясни: — Е, просто си написах домашното.

— Джон ла Моя, добрият студент — подхвърли Болд. — Защо и при мен не става така?

— Зарежи това, серж.

Докато Лу караше, слънцето изсветли небето на изток. Щеше да си бъде в леглото, преди напълно да се е зазорило.

— Благодаря ти, Джон. — Каза го по-скоро на предното стъкло, но с цялата искреност, на която бе способен.

— Падам си по такива номера. Да вдигнеш във въздуха някакви шибани боклуци. Или да ги подпалиш. Беше удоволствие за мен, серж, повярвай ми. — Ла Моя се изкикоти. — Пък и за какво са приятелите?

* * *

На другата сутрин Болд прерови вестниците, за да види дали бе споменато някъде за необяснима електрическа авария в Южен Балард. Откри кратко съобщение за опожарения трансформатор. Беше пуснат в служебен отпуск, докато приключеше пълното разследване на отдела за специални операции относно случая в театъра и в „Уест Корпорейшън“. Пахван Риз и Марк О’Брайън бяха твърде опитни, за да не се досетят, че е имало вътрешна намеса. Доказването на това обаче бе почти невъзможно, като се имаше предвид лоялността на Дафни, Джон и Боби Гейнис. Болд щеше да издържи, както беше издържал и на другите предизвикателства в миналото.

Дани Форман излизаше преждевременно в пенсия, без да му бъдат отправени обвинения.

Същия следобед Лиз се върна от среща в банката, а през това време Лу вече бе заредил колата с бензин и бе натоварил багажа за пътуването им до Уеначи. Щяха да вземат децата от там и да продължат за Сън Вали. После за Йелоустон, вече напуснат от туристите. Щяха да следват завоите на един от най-красивите пътища в страната, по западната граница на Монтана и после нагоре до Кьор д’Ален, където щяха да прекарат по-голямата част от следващата седмица, без да правят нищо. Болд нямаше представа как щяха да се развият нещата, тъй като много-много не го биваше в бездействието.

В началото на пътуването Лиз беше доста мълчалива. Беше се качила в колата с купчина книжа, дамската си чанта и вестник.

— Какво става? — попита Лу.

— Няма да ми предложат договор с МТК.

— Уволниха ли те? — Новината прониза Болд право в гърдите. Лиз не само обичаше работата си, но тя бе един от петте висши служители в банката. Нейната работа в корпоративното обединение никога не бе поставяна под въпрос.

— Може би е заради касетата — каза тя. — Не мислиш ли?

Отново почувства, че дъхът му секва.

— Не.

— Или може би Дани ме е натопил, за да спаси себе си.

— Щях да чуя за това — отговори Болд, макар внезапно да го обзе известно съмнение. — Уволнена?

— Филип ми няма доверие — в това се коренят нещата. Пък и защо да ми има! Ще получа добра характеристика. Запазвам си пенсията. Почетно уволнение — поясни тя, опитвайки се да го обърне на шега.

Лу знаеше колко опустошена се чувства и се възхити на смелостта, която показваше.

— Сериозно се съмнявам, че е заради касетата — заяви той. — Добре ли го приемаш?

— Не. Но съм готова за промяна. Може би ще стана консултант. Ще имам повече време да прекарвам следобедите вкъщи. — После добави философски: — Човек никога не може да излезе напълно сух от такава ситуация. Ако има някаква важна поука, поне за мен, то е за последствията от нашите действия. Може би сега всичко има някакъв завършек. Дълго носих това в себе си — двамата го носихме. Ще бъде чудесно да го загърбим.

Болд погледна в огледалото за обратно виждане чезнещия път зад тях и едва не й посочи символиката в него, но предпочете да замълчи. Запази го за себе си. Надяваше се, че Свенград ще бъде осъден за неплащане на данъци, но не беше сигурен, че някога ще спре да се оглежда през рамото си. Свенград имаше дълга ръка. Но и тази мисъл задържа за себе си.