Маний Аквилий обаче се чувстваше съвсем удовлетворен, че му бе отредена овация. След като я проведе както подобава, той зае мястото си в Сената и като консуларен сенатор — преди няколко години се беше изкачил на консулския куриатен стол, — получи правото да говори пред останалите си колеги бивши консули, които обаче не бяха ознаменували нито триумф, нито овация. Опетнен по рождение от позорната слава на баща си, Маний Аквилий никога не бе вярвал, че ще се добере до консулство. Ако фамилията се смята за аристократична сравнително отскоро, деянията на членовете й трудно биват забравяни; както и това, че бащата на Маний Аквилий беше продал повече от половината територия на наследената от пергамския цар Атал III Фригия на бащата на днешния понтийски цар Митридат срещу значителна сума злато, която беше прибрал в кесията си. По право територията трябваше да бъде включена в новообразуваната римска азиатска провинция заедно с цялото царство Пергам, което цар Атал беше завещал на римския Сенат и народ. Изостанала, населена от хора толкова прости и неуки, че не ставаха дори за роби, Фригия според стария Маний Аквилий не беше голяма загуба за Рим. Но сенаторите й всички онези, чиито гласове се чуваха на Форума, не забравиха толкова бързо прегрешението на бащата Аквилий и често се сещаха за него, когато ставаше дума за политическата кариера на сина.

Да се стигне до преторството се оказа доста трудна, почти непосилна задача, която отне и почти всичкото останало на младия политик от понтийското злато на баща му, който не умееше нито да влага, нито да пести. Затова когато на младия Маний Аквилий му се предостави единствената възможност, той смело се улови за нея. След като германите бяха разгромили на пух и прах армиите на Цепион и Малий Максим в Трансалпийска Галия и когато по всичко изглеждаше, че ще се спуснат надолу по течението на Родан, за да нахлуят в Италия, именно преторът Маний Аквилий предложи на Сената Гай Марий да бъде избран за консул ин абсенция, който да притежава цялата нужна власт, за да спре задаващата се опасност. Подобна постъпка не можеше да не задължи Гай Марий, още повече че той сам би се радвал на приятелството на енергичния Маний Аквилий.

В крайна сметка, Маний Аквилий беше взет на служба в щаба на Гай Марий като легат и участва при разгрома на тевтоните при Аква Секстия. След като той самият донесе в Рим новината за дългоочакваната победа, на центуриатните комиции не им оставаше друго, освен да го изберат за втори консул заедно с Марий, който получаваше своя пети мандат. А след като консулството му изтече, той поведе два от легионите си, в които служеха все ветерани, закалили се в поход и сражения, и замина за Сицилия, където да се опита да сложи край на продължаващото вече няколко години робско въстание и оттам на продължителния недостиг на зърно в самия Рим.

Върнал се отново у дома, ознаменувал своята овация, Маний Аквилий вече си правеше планове да бъде избран и за цензор, дойдеше ли време за новата двойка на този пост. Но времето беше работило в полза на старите сенатори и тяхната клика вече беше успяла да се наложи дори над Гай Марий, който след неуспешния опит на Луций Апулей Сатурнин да извърши държавен преврат бе започнал безвъзвратно да залязва от политическата сцена и дори да искаше, не можеше да подкрепи кандидатурата на доскорошния си съюзник. Не само това, но Маний Аквилий беше призован пред специалния съд за злоупотреби с властта от Публий Сервилий Вация — народен трибун с достатъчно личен авторитет и с достатъчно влиятелни приятели сред конническото съсловие, което попълваше редовете и на съдиите, и на съдебните заседатели. Макар и да не бяха от патрициите Сервилии, Вацианите се славеха като почтена фамилия на нобили и Публий Сервилий гонеше високи цели.

Делото се гледаше на вечно неспокойния Форум. За постоянното напрежение, което витаеше на площада, причина бяха няколко знаменателни прояви на насилие от близкото минало, започнати от покойния Сатурнин, които за съжаление бяха продължили и след неговата смърт. И досега на Форума се разиграваха грозни сцени, стигаше се дори до убийства, и то най-вече заради амбициите на Прасчо Младши, сина на стария Метел Нумидик, който искаше да се разправи с повечето от бащините си врагове. Заради самопожертвователните му усилия да върне баща си от изгнание, той си беше спечелил и друг прякор, далеч по-приятен, а именно: „Пий“, сиреч „Изпълняващ дълга си“. А сега, след като бе успял да спечели дългата битка за честта на баща си, Прасчо Метел Пий беше решен да накара всички врагове на старото прасе да страдат. Един от тях несъмнено беше Маний Аквилий, известен като един от най-близките съюзници на Гай Марий.

Напоследък заседанията на плебейското събрание бяха посещавани от малко хора, затова и този ден на Форум Романум, където по решение на същото това плебейско събрание трябваше да заседава съдът за злоупотреби, имаше малко публика.

— Цялата работа направо е смешна — говореше Публий Рутилий Руф на Гай Марий, които току-що бяха пристигнали да изслушат последното заседание на съда по делото на Маний Аквилий. — Ставаше дума за война срещу роби! Съмнявам се, че между Сиракуза и Лилибеум е имало изобщо какво да се плячкосва, да не говорим, че ония алчни сицилиански земевладелци са гледали постоянно Маний Аквилий в ръцете! И една бронзова монета да бе вдигнал от земята, пак щяха да го забележат!

— Това е просто поредният опит на малкия Прасчо да се добере до мен — вдигна рамене Марий. — Маний Аквилий го знае. Накараха го да си плати, задето ме е подкрепял.

— И задето баща му продаде Фригия — напомни му Рутилий Руф.

— Точно така.

Делото се беше водило по новата процедура, така както беше измислена от Гай Сервилий Главция, когато преди години беше върнал съдебната власт в ръцете на конниците, изключвайки възможността сенаторите да се съдят едни други. През няколкото дни на процеса първо трябваше да се определи съставът на журито от петдесет и един заседатели, които да представляват най-изявените римски търговци и предприемачи. Бяха издигани една след друга кандидатури, обсъждани, най-накрая гласувани, после обвинението и защитата бяха прочели предварителните си изложения и свидетелите бяха дали своите показания. Сега, в последния ден на процеса, обвинението имаше на разположение два часа да убеди съда във вината на подсъдимия, защитата — три — да го разубеди, а пък самите заседатели трябваше да огласят решението си веднага.

От името на държавата Сервилий Вация се беше справил много добре — той самият си струваше като адвокат, а и си беше изнамерил способни помощници. Но без съмнение, публиката, този път по-многобройна от предните дни, беше дошла да слуша най-интересното, а именно адвокатите на Маний Аквилий.

Най-напред говори кривогледият Цезар Страбон, млад, но с остър ум, придобил голям опит за няколкото години ораторстване, а и по рождение надарен с ораторски способности. След него беше редът на човека, който си беше спечелил толкова голяма слава на адвокат, че чак го бяха кръстили Оратор — Луций Лициний Крас. А Крас Оратор на свой ред предостави думата на другия си колега, спечелил си същия когномен — Марк Антоний Оратор. За да бъде наречен официално Оратор, човек не можеше просто да притежава дарбата да говори пред публика. Това име означаваше, че носителят му притежава безпрецедентни познания в тайните на риториката — поотделно във всички последователни стъпки в това изкуство, които трябва да се овладеят. Крас Оратор имаше повече опит със законите, а Антоний Оратор — с изящните речи.

— Или поне така се приема — говореше Рутилий Руф. Крас Оратор вече беше слязъл от трибуната и беше предоставил думата на Марк Антоний.

Отговори му само безразличното изсумтяване на Марий, който се опитваше да се съсредоточи върху речта на Антоний, за да се увери заслужил ли си е парите или не. Защото естествено един Маний Аквилий не можеше сам да плати на толкова известни адвокати и публична тайна бе, че парите даваше Гай Марий. Според закона, а и по традиция адвокатът не можеше да изисква възнаграждение; никой обаче не му забраняваше да приема подаръци, поднесени му като знак на благодарност за добре свършената работа. И колкото повече остаряваше републиката, толкова по-често се разпространяваше практиката адвокатите да получават подобни подаръци. Отначало това бяха предмети на изкуството или съдове, но с десетилетията дарителите се бяха научили, че е най-удобно и за двете страни да изразяват благодарността си в пари. Обикновено нито адвокатът, нито клиентът му отваряха дума по въпроса, а околните се правеха, че не знаят какво се случва.