Крас Оратор впи тревожен поглед в лицето на Друз.

— Марк Ливий, сред всички римляни на твоята възраст няма друг, който да може да ти съперничи в познанията си. Ако ти гледаш така на нещата, то как можем изобщо ние, сенаторите, да се надяваме на успех?

— Не съм казал, че Сенатът трябва да остави всякакви надежди, Луций Лициний — успокои го той. — Трябва да сме наясно, че конниците доброволно няма да се откажат от мястото си в съдилищата. Но какво ни пречи на нас да ги поставим в такова положение, че да се почувстват задължени да поделят задълженията си със Сената? Плутократите все още не са започнали да управляват Рим и добре го съзнават. Защо не ги натиснем, докато е време? Защо просто не гласуваме закон, според който съставът на най-висшите съдебни инстанции трябва да бъде попълван по равно от конници и сенатори?

Сцевола си пое дълбоко въздух и на свой ред се обади:

— Да ги понатиснем… На конниците ще им е доста трудно да откажат подобно предложение — за тях самият факт, че сме ги помолили, ще означава, че сме им подали ръка за помирение. Какво по-справедливо от това, съдилищата да се делят наполовина между нас и тях? А и никой не може да ни обвини, че искаме да лишим напълно конническото съсловие от ролята му в правосъдието.

— Ха-ха! — засмя се доволно Крас Оратор. — Ние, сенаторите, винаги ще бъдем съмишленици, Квинт Муций. Но за конниците това не важи. Сред тях винаги ще се намерят поне неколцина съдебни заседатели, които ще таят амбиции един ден да влязат в Курия Хостилия. При сегашните условия те са без значение. Но ако си поделим състава на съдилищата с конниците, тези няколко изменници ще обърнат всичко в наша полза. Умно си го замислил, Марк Ливий!

— Винаги можем да обявим пред народа — рече Ахенобарб Понтифекс Максимус, — че понеже ние, сенаторите, притежаваме много по-големи юридически познания от съдиите — конници, римското правораздаване само ще спечели, ако отново се върнем в съда. В крайна сметка какво по-вярно от това — в продължение на почти четири столетия съдът е бил изключително в наши ръце! В наше време може и да се откажем от претенциите си за пълна съдебна власт, но пък и откъде накъде сенаторите ще бъдат лишавани напълно от правото да съдят?

Като се има предвид що за човек бе върховният понтифекс, подобен аргумент звучеше едва ли не невероятно в неговата уста. Но месеците, прекарани в прилагане на лекс Лициния Муция, до голяма степен бяха смекчили несговорчивия му характер и макар двамата с Крас Оратор да не можеха да се понасят, принудени да защищават класовите си интереси, те не можеха да не се подкрепят един друг.

— И това беше добре казано — сияеше от удоволствие Антоний Оратор.

— Съгласен съм — рече Скавър и се обърна отново към Друз. — Ти ли като претор ще предложиш този закон, Марк Ливий, или ще оставиш на друг черната работа?

— Ще свърша всичко сам, Принцепс Сенатус, но не като претор — разкри плановете си Друз. — Смятам да се кандидатирам за народен трибун.

Всички около него го зяпнаха в удивление, дори отстъпиха малко назад да го видят по-добре.

— На твоята възраст? — не вярваше Скавър.

— Възрастта е единствено в моя полза — отвърна спокойно той. — Ето, възрастта ми е подходяща да стана претор, а предпочитам да се кандидатирам за народен трибун. Никой не може да ме обвини, че съм млад, неопитен, с гореща кръв и мания да водя тълпите след себе си — всички онези недостатъци, които по принцип се приписват на трибуните.

— Но тогава защо изобщо искаш да ставаш народен трибун? — продължаваше да го гледа с недоверие Крас Оратор.

— За да прокарам няколко закона — обясни лаконично Друз, без да се смущава от въпросите.

— Но ти можеш да прокараш закони и като претор — напомни му Скавър.

— Да, но на трибуните винаги им е било по-лесно да го правят. С течение на вековете законодателната инициатива в републиката неизменно се е съсредоточавала в ръцете на народните трибуни. А пък на плебейското събрание му харесва да подкрепя тази инициатива. Защо да променяме статуквото, Принцепс Сенатус? — на свой ред запита Друз.

— Сигурно имаш предвид и други законопроекти — предположи Сцевола.

— Така е, Квинт Муций.

— Можем ли да знаем какво точно искаш да прокараш през плебейското събрание?

— Ами например да удвоя състава на Сената.

Отново го погледнаха в неразбиране. Личеше си, че тази една-единствена реплика е успяла да стресне всички присъстващи.

— Марк Ливий, започваш да говориш като Гай Гракх — предупреди го Сцевола.

— Разбирам защо мислиш така, Квинт Муций. Но фактът си е факт — аз искам да променя позициите в управлението в полза на Сената, а пък съм достатъчно свободомислещ, за да не се страхувам от определени средства само защото Гай Гракх вече ги е използвал.

— И как може попълването на Сената с конници да засили влиянието на родствените сенатори? — чудеше се на глас Крас.

— Със сигурност преди време Гай Гракх се опита да стори тъкмо това. Но аз предлагам нещо друго, макар и близко по смисъл. Първо, не виждам как можете да си затваряте очите пред факта, че Сенатът отдавна не е достатъчно голям. Твърде малко от колегите ни сенатори посещават редовно заседанията, затова повечето пъти дори не се събира кворум. Ако отново попълним състава на съдилищата, колко от нас ще могат да изпълняват покрай съдебните си задължения и сенаторските? Трябва да признаеш, Луций Лициний, че по времето, когато съдилищата се попълваха изключително от сенатори, половината Сенат отказваше да се занимава с това. Но докато Гай Гракх искаше да напълни Сената с конници, аз искам да вкарам в него хора от собствената ни сенаторска черга, е, заедно с известен брой конници, за да не ги настройваме срещу нас. Всички ние имаме чичовци, братовчеди, дори по-малки братя, които искат да влязат в Сената, при това притежават и нужните доходи, но не могат просто защото в Сената няма място за тях. Именно тези хора ще бъдат първите новодопуснати, конниците ще дойдат чак след тях. А, от друга страна, какъв по-лесен начин да направим от конниците, които сега се държат като най-големи противници на Сената, негови най-ревностни поддръжници от този да ги пуснем при нас? Освен това новите сенатори се одобряват от цензорите, а в тяхната добра воля не бива да се съмняваме. — Друз се покашля. — Знам, че точно в момента нямаме цензори, но можем да си изберем нови или този април, или следващия.

— На мен идеята ми харесва — призна си Антоний Оратор.

— А какви други закони възнамеряваш да прокараш? — полюбопитства Ахенобарб, без да обръща внимание на забележката, отправена към него и Крас Оратор, които по право трябваше да се водят все още цензори.

Но Друз не пожела да му отговори и само каза уклончиво:

— Още не знам съвсем, Гней Домиций.

Върховният понтифекс изсумтя.

— За толкова наивен ли ме мислиш?

Друз му се усмихна невинно.

— Е, може и да знам, Гней Домиций, но плановете ми са само най-общи и не виждам защо трябва да ви занимавам всички вас, августейшите сенатори, с тях, преди да съм ги дообмислил. Можеш да си сигурен, че когато му дойде времето, ще се допитам до теб.

— Нали? — изгледа го скептично Ахенобарб, но не каза нищо повече.

— Това, което мен ме интересува, Марк Ливий, е откога ти е хрумнала идеята да се кандидатираш за народен трибун? — попита Скавър Принцепс Сенатус. — Навремето, когато те избраха за плебейски едил, аз доста се чудих защо така и не пожела да вземеш думата в Сената. Сега обаче разбирам, че си искал първата ти реч да бъде прочетена от по-висока позиция.

На свой ред Друз го изгледа с отворена уста.

— Марк Емилий, как ти идва да говориш такива неща? Като едил човек просто няма за какво да приказва!

— Хм — измънка Скавър и вдигна рамене. — Както и да е, имаш моята подкрепа, Марк Ливий. Ти си човек със стил.

— На мен също можеш да разчиташ — допълни го Крас. Всички останали на свой ред обещаха съдействието си на младия Друз.

Друз обяви кандидатурата си за народен трибун едва на сутринта в деня на изборите. Подобен ход лесно би могъл да доведе до пълен провал, но в случая той се оказа печеливш. От една страна, претендентът си спести досадните моменти съгражданите му да му задават неудобни въпроси по време на предизборната кампания, от друга — жестът му можеше да бъде изтълкуван, сякаш той изобщо е нямал намерение да се кандидатира, но като е видял колко посредствена колегия се очертава, махнал е отчаяно с ръка и на свой ред се е включил в състезанието му. Подобна версия беше много вероятна, защото сред претендентите наистина нямаше подходящи: най-доброто, което конкурентите на Друз можаха да представят, бяха един Сестий, един Сауфей и един Миниций, никой от които не можеше да се похвали, че е от фамилия на нобили, камо ли че сам ще стане такъв. Затова и Друз благоволи да се представи пред избирателите едва последен — след всичките си двайсет и двамата съперници.