Личеше си, че мнозина от сенаторите се поотпускат. Друз беше уцелил със споменаването на скъпия си чичо, още повече с похвалата хи за управлението на Квинт Муций Сцевола в Римска Азия.
— И не само е останало, но към него се прибави и друго. Колцина ли от вас си дават сметка за това ново зло? Твърде малко, бих казал. Този път ще говоря за едно зло, чийто създател е Гай Марий… Нека в думите ми не се открива излишен упрек — аз съм дълбоко убеден, че нашият шесткратен консул далеч не е съзнавал какъв поток от неприятности отприщва с действията си. Но тъкмо там е работата! Когато едно зло се пръкне на този свят, никой не е способен веднага да различи, че е зло! А в случая става дума за едно зло, обхванало много сфери от нашия живот едновременно, защото веднъж завинаги успя да разклати баланса както в нашите системи на управление, така и във войската ни. Преди известно време Рим беше останал без войници. Къде — или по-скоро защо — бяха изчезнали тези войници? Причините са много, но една от тях несъмнено е същият този агер публикус. Искам да кажа, че със създаването на държавните земи много дребни стопани бяха изгонени от нивите си, заради това и престанаха да отглеждат много синове, а пък това лиши легионите ни от войници. Гай Марий стори единственото, което можеше да стори, поне от неговата гледна точка. Той записа пролетариите в армията. Превърна във войници безимотните слоеве на обществото, които не разполагаха с достатъчно пари нито за оръжие, нито за екипировка, защото не можеха да разчитат на никакви поземлени доходи — може да се каже, че повечето от тях не притежаваха пукната пара.
Друз бе заговорил доста тихо и повечето сенатори трябваше да напрягат слух, за да не изпуснат нищо от речта му.
— Армията, обаче плаща малко. Плячката, взета от германите, се оказа жалка в сравнение с усилията за нейното придобиване. Гай Марий и неговите наследници — сред тях на първо място легатите му — научиха пролетариите да се бият, да побеждават, да се чувстват горди, задето са римляни. И тъкмо в това аз напълно подкрепям Гай Марий! Днес ние не можем с лека ръка да отхвърлим тези хора, не можем да ги оставим на произвола на съдбата в мизерните им жилища. Сторим ли го, все едно нарочно сме изпуснали още едно зло да изскочи из кутията на Пандора. Защото по улиците на Рим ще закрачат тълпи от здрави мъже, които нямат пари, но затова пък се радват на твърде много свободно време, за да им доскучава и да се сещат за обидата, нанесена им от богатите. Гай Марий смяташе да разреши проблема — той започна да прилага плана си още докато воюваше в Африка срещу Югурта, — като настани оттеглилите се ветерани на чуждата държавна земя. С изпълнението на тази кажи-речи непосилна задача на територията на крайбрежните африкански острови се зае миналогодишният ни градски претор Гай Юлий Цезар. Моето лично мнение — а държа всички вие, колеги — сенатори, да приемате думите ми единствено като предупреждение в името на собственото ни бъдеще, — моето лично мнение е, че Гай Марий беше прав, и че и занапред ще е добре да настаняваме ветераните — пролетарии на отнетата от чуждите народи държавна земя.
От самото начало на речта си Друз не бе помръднал от мястото, което си бе избрал. И сега не се помести нито крачка. Само при споменаването на името на Гай Марий мнозина от сенаторите отново се бяха навъсили, самият Марий обаче седеше невъзмутим на стола си на предния ред, сякаш искаше със самото си държание да докаже, че не е кой да е. Срещу Марий на втория ред седеше бившият претор Луций Корнелий Сула, който скоро се бе завърнал от Киликия и затова слушаше с огромен интерес младия си колега.
— Всичко това обаче не е в пряка връзка с най-голямото зло, от което трябва да се отървем възможно най-скоро — държавната земя в Италия и Сицилия. Нещо трябва да се направи! Защото докато злото е пред нас, назначени отци, то нашият морал, нашето чувство за достойнство, най-общо казано нашите мос майорум ще бъдат подлагани на постоянни удари. В момента целият италийски агер публикус се държи настрана от нас и от конниците, принадлежащи на първата класа, които се интересуваме най-вече от отглеждането на добитък. Сицилийската държавна земя пък принадлежи на неколцина свръхбогати земевладелци, които предпочитат да стоят тук, сред нас, и да поверяват делата си на никому непознати роби и надзиратели. Мислите ли, че това може да се нарече стабилно положение? Ако мислите, трябва да знаете следното: откакто Тиберий и Гай Гракх пуснаха ябълката на раздора сред нас, и италийският, и сицилийският агер публикус само чакат да сменят владелците си, затова и днес всеки, който се ползва от такава земя, гледа да получи възможно най-много от нея, преди да са му я отнели. Дали бъдещите ни пълководци ще се покажат толкова почтени, колкото Гай Марий, за да не настаняват войниците си ветерани на италийска земя? Дали бъдещите народни трибуни ще бъдат почтени? Толкова ли ви се струва невъзможно да се роди някой нов Сатурнин, който да спечели бедните с обещания за земи в Етрурия и Кампания, в Умбрия и Сицилия? Дали бъдещите плутократи ще бъдат почтени? Няма ли да им хрумне да разширят още повече сегашните си владения, да ги разширяват, разширяват, докато един ден не се окаже, че половината обработваема земя на Италия и Сицилия се държи от двама или трима души? Защото какъв е смисълът да наричаме тези земи държавни, щом като държавата се отказва да ги ползва, а пък онези, които я управляват, могат да правят каквото си искат с нея.
Друз си пое дълбоко въздух, разкрачи се, за да стои по-стабилно, и се хвърли в атака.
— Да се освободим от държавната земя! Това е, което ви казвам. Нека просто зачеркнем от документите всякакви държавни земи в Италия и Сицилия! Нека имаме смелостта да сторим, което трябва, преди да е станало твърде късно. Нека разделим целия агер публикус на дребни парцелчета и ги подарим на бедните, на онези, които заслужават подобен жест, на ветераните от легионите и на тези, които тепърва ще се записват в армията. Нека започнем с най-богатите сред нас, с най-големите аристократи. Нека те първи получат своите десет югера от държавната земя. След тях и всеки друг римски гражданин ще получи полагащия му се дял. За някои от нас това е капка в морето, за други тези десет югера ще са единственото, което притежават. Да раздадем агер публикус! Да го раздадем до последното късче земя! Нека не оставим на наследниците си нищо от онова, с което най-злонамерените от тях биха ни унищожили — нас, нашата класа, нашето богатство. Не им оставяйте нищо, за което да се хванат! Аз вече съм се зарекъл да постигна замисленото, назначени отци, знайте, че ще устоя на думата си! Само блата и тресавища ще оставя в държавната земя. Не мислете, че го правя от съчувствие към бедните! Не мислете, че толкова съм се развълнувал от съдбата на ветераните — пролетарии! Не мислете, че ме е грижа дали всички вие и събратята ви конници експлоатирате, както трябва, дяловете си от агер публикус! Това, което ме накара да изляза днес пред вас, е дълбокото ми убеждение, че някой ден именно държавната земя ще прати Рим в пропастта — дали защото някой пълководец ще се полакоми да възнагради по-щедро войниците си, дали защото на някой демагог ще му се ще да се окичи със славата на Пръв сред римляните, дали защото двама-трима плутократи ще се наговорят да си поделят цяла Италия и Сицилия!
Сенатът като че ли чу най-сетне какво му се говори; като че ли дори се замисли над чутото. Ако не друго, то в това поне Друз можеше да е сигурен. Филип не се обади, а когато Цепион понечи да вземе думата, Секст Цезар просто не му я даде, като заяви, че достатъчно е било казано и насрочи ново заседание за следващия ден.
— Добре го каза, Марк Ливий — похвали оратора Марий, преди да излезе от Курията. — Ако продължаваш все в същия дух, ще останеш първият народен трибун в историята на Рим, спечелил мнозинство в Сената.
Но за голяма изненада на Друз този, който го чакаше пред изхода, беше не друг, а Луций Корнелий Сула — човек, почти напълно непознат.
— Току-що се връщам от Изтока, Марк Ливий, и искам да науча всички подробности. Искам да ми разкажеш за двата закона, които вече си прокарал, както и за цялото ти мнение по въпроса за агер публикус — заяви загадъчният Сула, чийто тен издаваше, че са го брулили много ветрове.
Интересът на Сула към темата беше напълно искрен. От всички слушащи малцина като него биха се оказали достатъчно интелигентни и склонни към разбиране, за да проумеят, че Друз не е никакъв радикал, още по-малко реформатор, а напротив — крайно консервативен политик, който се грижи най-вече да опази правата и привилегиите на класата, към която принадлежи, и да съхрани Рим такъв, какъвто го е наследил от предците си.