И най-накрая, няколко думи за пръстена ми. Има достатъчно свидетели, които да потвърдят, че въпросният пръстен е от няколко поколения законно притежание на фамилията на Ливиите, затова не ти остава друго, освен да се откажеш от всякакви претенции към него.“

Писмото беше подпечатано и един от робите беше спешно пратен да го занесе в новото убежище на Цепион, къщата на Луций Марций Филип. След като потропа на вратата на получателя, куриерът беше прогонен и единственото, което Друз можа да научи от него, бе, че отговор не се очаква. Усмихнат, Друз връчи десет денария обезщетение на пострадалия, седна на стола си зад писалището, затвори очи и се опита да си представи в какъв гняв е изпаднал Цепион, докато е чел писмото му. Отсега беше сигурен, че до съд няма да се стига. И независимо кой се окажеше истинският му баща, малкият Квинт щеше официално да остане син на Цепион. И щеше да наследи Златото на Толоза. Друз се усмихваше все по-широко и по-широко и мечтаеше как малкият Квинт израства с дълъг врат и голям нос и как и последният римски клюкар разбира кой не може да бъде бащата… Прекрасно възмездие за човек, който си позволява да бие жена си.

След като се намечта достатъчно, отиде до детската стая, за да повика малката Сервилия на разговор насаме в градината. До този ден той едва ли й бе обръщал внимание изобщо, освен когато двамата се разминаваха из къщата: някоя усмивчица, потупване по главичката, подаръче в подходящ момент, това бяха отношенията им; й навярно всеки път си беше мислил само едно: какво нелюбезно дете е племенницата му. Как можеше Цепион да отрича бащинството си? Та тя беше негово пълно подобие: мъничко, но хапливо и опасно животинче. Друз винаги бе смятал, че децата трябва да бъдат държани настрана от делата на възрастните и поведението на малката тази сутрин го беше потресло. Бъбриво, злобно създание! Виж, тя си заслужаваше Цепион да се отрече от нея и да я остави без наследство.

Зает с тези мисли през цялото време, докато се разхождаха из перистила със Сервилия, Друз я гледаше с хладно безразличие.

— Сервилия, след като така и така знаеш целия ни разговор с родителите ти от сутринта, редно е да ти съобщя, че баща ти е решил да се разведе с майка ти.

— О, чудесно! — зарадва се тя, удовлетворена, че честта на семейството е била защитена. — Събирам си нещата и веднага отивам при баща си.

— Това е невъзможно — заяви Друз, доволен, че има с какво да я разочарова. — Той не те ще.

При тези му думи детето пребледня толкова силно, че ако не бяха струпалите се този ден необичайни обстоятелства, Друз навярно би се разтревожил да не й е станало нещо. Но сега му доставяше радост да я гледа как й се разбива сърчицето. За негово разочарование тя не припадна, а напротив — изпъчи гърди, а в следващия миг лицето й цялото поруменя.

— Не ти вярвам — твърдо заяви. — Татко никога не би постъпил така с мен. Сигурна съм, че не би!

Той вдигна рамене.

— Ако не ми вярваш, иди и се убеди сама. Той не е далеч, само през няколко къщи от моята. Настанил се е у Луций Марций Филип. Иди и го попитай.

— Точно така ще направя — съгласи се Сервилия и гордо се запъти към входната врата. След нея веднага хукна бавачката й.

— Оставя я, Стратоника — заръча Друз. — Просто й прави компания и я върни после у дома.

„Колко са нещастни тези хора — убеждаваше се той, застанал да си почине край фонтана. — И колко нещастен щях да бъда аз, ако ги нямаше Сервилия Цепионида и малкият ни син… и детето, което се е скрило така на уютно в корема й.“ Подобни мисли обаче не се задържаха дълго в главата му и той усети силно желание да скочи и да напердаши Сервилия, щом като баща й вече не е пред очите му. Най-накрая, когато слабите лъчи на зимното слънце постоплиха наранената му душа и споменът за събитията от деня започна да се размива, отново бе обхванат от чувството си за справедливост; отново се превърна в Марк Ливий Друз, който трябваше да бди над всички, които бяха несправедливо оскърбени, и да ги защищава… И все пак никога повече не би застанал на страната на един Квинт Сервилий Цепион, независимо от злините, на които той би могъл да стане жертва.

Когато Сервилия се прибра у дома, Друз още стоеше при огрения от слънцето шадраван, чиито струи, щедро бликащи из зиналата уста на бронзовия делфин, къпеха в сребро и злато малкия басейн. Стоеше с притворени очи, с благо и спокойно изражение.

— Вуйчо Марк! — сепна го Сервилия.

Той отвори очи и с известни усилия успя да й се усмихне.

— Привет. Какво стана?

— Наистина не ме ще. Твърди, че не съм била негова дъщеря — процеди през зъби момиченцето.

— Видя ли? А на мен не повярва.

— Защо да ти вярвам? Ти си на нейна страна.

— Сервилия, нямаш право да се държиш толкова осъдително с родната си майка. Още повече, че тъкмо тя е жертва на баща ти, не обратното.

— Как така тя ще е жертвата? Нали си имаше любовник?

— Ако баща ти се беше държал по-мило с нея, тя никога не би си потърсила любовник. Никой мъж не може да намери оправдание защо бие жена си.

— Трябваше не да я бие, а да я убие. Аз така бих постъпила на негово място.

Друз вдигна ръце и я отпъди:

— О, я ми се махай, проклето момиче такова!

„Ще бъде щастие — продължаваше да размишлява Друз, след като племенницата му се беше скрила, — ако Сервилия поне спечели нещо от раздялата с баща си. С времето все ще се сближи повече с майка си. Би било естествено.“

Скоро огладня и отиде да хапне заедно с жена си хляб, маслини и твърдо сварени яйца; използва случая да й разкаже в по-големи подробности за семейните неволи. Понеже знаеше, че Сервилия Цепионида като всеки друг в рода си държи много и на благоприличието, и на фамилната чест, Друз не беше никак сигурен как би реагирала тя, щом научи, че снаха й е била пропъдена от мъжа си заради любовна връзка с някой си правнук на роб. Но макар и силно разочарована от личността на Ливииния любовник, Сервилия Цепионида твърде силно обичаше мъжа си, за да му разваля настроението. С годините беше научила, че за да бъде истинско едно семейство, мъжът и жената трябва да бъдат лоялни един към друг, затова би било съвсем неуместно, ако сега не подкрепеше Друз и унизената му сестра. Това, че цял живот беше прекарала под един покрив с брат си Цепион, не беше причина да го обича особено, по-скоро обратното. Но ако като дете се беше страхувала от него и това я правеше послушна сестра, то присъствието на силния Друз до нея й вдъхваше повече смелост и стремеж към самостоятелност.

Затова двамата съпрузи можеха да си позволят дори в такъв изпълнен с тревоги ден да се наобядват спокойно. Сит и доволен, Друз с нови сили щеше да се впусне в решаването на възникналите проблеми. Оказа се, че те далеч не са свършили. В късните следобедни часове на вратата му потропа нова грижа в лицето на самия Марк Порций Катон Салониан.

Друз покани гостенина си на разходка под колонадата, където никой нямаше да ги безпокои, и вътрешно се готвеше за най-лошото.

— Преди малко имах честта да бъда посетен от Квинт Сервилий Цепион и Луций Марций Филип — обясни Катон; по равнодушния му тон човек би могъл да си помисли, че говори за маловажни неща.

— Двамата едновременно, а? Предполагам, че Филип е играл ролята на страничен наблюдател.

— Точно така.

— И?

— Цепион просто бе дошъл да ме уведоми, че се е развел с жена си заради уличаването й в изневяра с мен.

— И нищо друго?

Катон се навъси.

— Какво друго очакваш? Другото е, че го каза пред жена ми, която използва случая веднага да се върне при баща си.

— Богове, историята, като че ли няма намерение да спре да се повтаря! — възкликна Друз и разпери ръце във въздуха. — Седни, ако обичаш, Марк Порций. Най-добре ще е да ти разкажа всичко по реда му. Разводът е само началото.

Разказът за деянията на Цепион до такава степен извадиха Катон от кожата му, че Друз трябваше да го успокоява; Порций Катоните винаги се бяха хвалили със способността си да се държат хладнокръвно — в действителност обаче нямаше човек в рода, който да не губеше лесно самообладание. Много време и усилия трябваха на Друз, за да убеди Катон, че ако изпълни заканата си да убие веднага Цепион или най-малкото да го осакати за цял живот, това само ще навреди допълнително на Ливия Друза. След като най-накрая се увери, че посетителят му си е овладял нервите, той го заведе при сестра си. Дори да се беше съмнявал в искреността на чувствата, които любовниците споделяха, само един поглед бе достатъчен да се увери, че двамата наистина значат много един за друг. Да, тяхното беше любов за цял живот. Горките!