Двамата много бързо измислиха начин как да се срещат. Разбира се, преди неочакваната си среща с Ливия Друза Салониан не бе имал навика да прекарва кой знае колко време в Тускуланската си ферма, затова тепърва му трябваше да измисли някое по-скришно местенце за срещи, където да не ги изненада случаен работник от стопанството му или минаващ пастир, а и където Ливия Друза нямаше пак да се овъргаля в калта за ужас на прислугата си. Катон реши проблема по твърде радикален начин. В единия край на имението му имаше малка къщичка, чиито стопани бяха почти изхвърлени от господаря си, обявил на всеослушание, че смята да използва мястото за убежище от света, където да пише книга. Въпросната книга скоро се превърна в оправдание за всичко, най-вече за все по-продължителните му отсъствия от Рим, където го дебнеше жена му. Напълно в традициите на рода литературно — научното произведение трябваше да представлява богат набор от сведения за живота на село и щеше да включва най-напред всякакви магии и баяния, обичаи, суеверия и религиозни ритуали, а след това — преглед на модерните селскостопански методи и техники. Като се имаше предвид кой е Катон и откъде му е родът, никой от познатите му в Рим не би се усъмнил в намеренията му.

Всеки път, когато Салониан идваше в Тускулум, двамата с Ливия Друза си уреждаха среща по едно и също време сутринта — времето, което тя спокойно можеше да отдели за себе си, тъй като децата й имаха уроци, — и се разделяха по пладне, не без повтарящите се до безкрайност клетви в любов. Дори когато Марк Ливий Друз благоволеше да навести вилата, за да провери как са роднините му, сестра му не се отказваше от своите „разходки“. Иначе толкова явно беше щастието й, че брат й можеше само да я хвали за идеята да се премести на село. Може би, ако от притеснение Ливия Друза проявеше нервност или започнеше да се държи гузно, той би заподозрял нещо, но тя винаги се държеше спокойно, най-вече защото не виждаше във връзката си с Катон нищо срамно и унизително.

Естествено, в началото отношенията й с Катон криеха и своите по-странни особености. Така например Ливия Друза не можеше да се освободи от любопитството си да разбере нещо повече за съмнителния произход на любовника си. Не че въпросът беше от толкова голямо значение — времето, когато Сервилия Цепионида едва не разби девическите й мечти, разкривайки й произхода на Салониан, беше безвъзвратно отминало, но все пак темата си оставаше интересна. Все пак Ливия не беше толкова глупава, че да попита открито Катон какъв е бил дядо му, но използваше всеки удал й се повод да подхване въпроса, без да го уплаши, че се смята за нещо повече от него само защото фамилията й е една от най-знатните в Рим. Вместо да се държи злобно или надменно, искаше й се по-скоро и Марк Порций да бъде уверен като нея самата.

Дядото на любимия й беше всеизвестният Марк Порций Катон Цензор. Порциите Приски бяха стар и богат латински род, който няколко поколения преди раждането на Катон Цензор бе успял да получи римско гражданство и да се впише в римското конническо съсловие; тъй или иначе, Порциите си оставаха провинциалисти без стремежи към властта и предпочитаха да стоят повече в родния Тускулум, отколкото в Рим.

Но за радост на Ливия любовникът й не се срамуваше ни най-малко от дядо си, защото знаеше по-добре от всеки друг, че селяшкият му произход е чиста измислица.

— Мит, който води началото си от характера на дядо ми. Бил на седемнайсет, когато започнала войната с Ханибал; някакъв надут патриций му се изсмял и аз не знам защо, но дядо ми решил да играе ролята на прост селянин. В крайна сметка му се харесало и до самата си смърт той продължил да се прави на излязъл от гората, за което можем само да му завиждаме. В крайна сметка, нови хора, колкото щеш, но всички рано или късно се забравят. Ще се забрави ли обаче Катон Цензор?

— Същото може да се каже и за Гай Марий — подхвърли ей тъй Ливия Друза.

Салониан се отдръпна назад, сякаш любимата му го беше ухапала.

— За тоя? Не, защото той е истински нов човек, истински селянин… Дядо ми има предци! Той е нов човек само дотолкова, доколкото пръв от фамилията си е влязъл в Сената.

— Откъде знаеш, че дядо ти само се е правел на селянин?

— От личната му кореспонденция. Писмата му още се пазят в семейството.

— Мислех, че архивът му се държи от другия клон на рода. Все пак братовчедите ти са наследници на големия му син.

— Кои? Лицинианите? Да не си ги споменала повече! — тросна се Салониан. — Нашият клон, клонът на Салонианите, е този, който ще заблести по страниците на историята, когато бъдещите поколения започнат да пишат за нашето време. Ние сме истинските наследници на Катон Цензор! Ние сме тези, които сме се научили да не си придаваме вид на кухи аристократи, ами да уважаваме Катон Цензор така, както заслужава един наистина велик човек. Така да знаеш, Ливия Друза!

— И все пак е обичал да се прави на селянин.

— Точно така! Прям, невъздържан в приказките си, циничен в духа на истинските римляни. — Очите на Катон блестяха при мисълта за дядо му. — Знаеш ли например, че е пиел същото вино както робите си? Или че никога не е измазвал вилите или чифлиците си в провинцията? Дори в римската му къща не е имало нито един гоблен, нито едно парче пурпурен плат, а и е било негов принцип никога да не заплаща повече от шест хиляди сестерции за роб. Именно ние, Салонианите, продължаваме и до днес да живеем в духа на славния си дядо, да поддържаме семейната традиция.

— Бре! — хвана се за главата Ливия Друза.

Но любимият й като че ли не забеляза смайването й и продължи разгорещено да разправя на своята малка Ливия колко прекрасен човек е бил Катон Цензор.

— Но кой би могъл да твърди, че е бил истински селянин, когато най-добрият му приятел е бил един Валерий Флак? Когато още от самото си пристигане в Рим си е спечелил името на най-добрия оратор и адвокат за всички времена? До ден-днешен дори такива всепризнати познавачи на риторическото изкуство като Крас Оратор или стария Муций Сцевола Авгур са единодушни, че никога римлянин не е ползвал толкова добре силата на афоризмите и хиперболите както Катон Цензор! Ами погледни и нещата, които е написал! Великолепни! Дядо ми е получил най-доброто възможно образование, до такава степен е бил овладял латинския, че никога не му се е налагало да пише на чернова.

— Виждам, че трябва да прочета нещо от него — рече Ливия Друза, макар и с известна нотка на скептицизъм; навремето учителят й умишлено беше пренебрегвал трудовете на Катон Цензор.

— Непременно трябва! — зарадва се Салониан и като я обгърна, я придърпа между разтворените си колене. — Най-добре започни с „Carmen de moribus“, за да се убедиш до какви нравствени висоти може да се издигне истински достойният римлянин. Трябва да знаеш, че преди дядо ми никой от рода на Порциите не се е наричал Катон, баща му и дядо му са се казвали Приск. Предполагам, разбираш колко стар род са те, щом като дори другите са ги наричали „Приски“? Прапрадядо ми трябвало да получи обезщетение от държавата за пет коня, убити на война под краката му!

— Но мен ме интересува историята на Салонианите, не на Приските или Катоните. Салоний е бил роб от Иберия, нали така? Докато големият син на Катон Цензор е имал за майка благородната Лициния, а се е оженил за третата дъщеря на Емилий Павел и на Корнелия, дъщерята на стария Сципион.

Катон се навъси. Подобно изказване не можеше да се дължи на друго, освен на вроденото предубеждение у Ливиите. Но любимата го гледаше толкова предано, в големите й очи се четеше такова нямо обожание, че той нямаше как да отрече любовта си към нея; не беше нейна грешката, че никой не се бе опитал да й разкаже истинската история на Порций Катоните. Трябваше той самият да го направи.

— Навярно знаеш историята за Катон Цензор и Салония — започна той, като облегна брада върху рамото й.

— Не, не я знам, меум мел. Разкажи ми я, моля ти се.

— Дядо ми се оженил за пръв път едва на четиридесет и две години. По това време той вече бил консул, бил спечелил голяма победа в Далечна Испания и бил чествал триумф в Рим. Но никой не може да го обвини в алчност или лакомия! Никога не е задържал за себе си какъвто и да е дял от плячката, никога не е разпродавал робите — военнопленници в своя полза! Всичко оставало за войниците му и техните наследници до ден-днешен го благославят за щедростта му — впусна се отново да хвали любимия си дядо Катон, забравяйки за какво всъщност говореше.