Две сълзи се отрониха от очите на снаха й, на която от вълнение устната й затрепери.

— Разбирам те, не ти се сърдя!

— Няма защо да плачеш. По-скоро радвай се за мен!

Двете се прегърнаха и се разделиха в прекрасни отношения.

— Отивам да намеря Марк Ливий и Кратип — рече изведнъж Сервилия и като покри стана си с чаршаф, за да не се праши, изхвърча от стаята. — Ще настоявам мъжът ми да намери строители, които да направят от вилата място за живеене.

Но Ливия Друза не искаше да чака. Три дни по-късно тя беше подбрала дъщерите си, купищата книги, неколцина от робите на Цепион и се беше запътила към вилата в Тускулум.

Не беше идвала от детството си, но си я спомняше точно такава, каквато я завари сега: малка къщурка, измазана в жълтеникаво, с дворче пред нея, което само оптимист можеше да нарече градина, без никакви удобства за живеещите вътре, с малко прозорци и може би най-важното — без типичния за всяка римска вила перистил. И все пак Марк Ливий се бе оказал човек на място и сестра му бе посрещната в Тускулум от строителни работници, които трябваше в срок от два месеца да превърнат необитаемата колиба в място за живеене.

Ливия Друза се оказа в нещо средно между древногръцки хаос и римски порядък. По главата й се сипеше мазилка, ушите й стържеха чукове, триони и пили, все се намираше някой по-гръмогласен тускуланец да я изненада с упътванията си на кое къде му е мястото; дори диалектът беше коренно различен от този на римляните — нищо че живееха на двайсетина километра от Рим, повечето тускуланци дори не бяха стъпвали във Вечния град. Двете момичета на Ливия реагираха всяка по свой си начин: Лила, тогава на четири години и половина, беше като замаяна от толкова много живот около себе си, докато затворената и потайна Сервилия не скриваше отвращението си от новия си дом, от шума, който й вдигаха строителите, и от майка си, без да може сама да каже кое мразеше най-много. И все пак Сервилия се беше научила да стои встрани и да не пречи на никого, докато желанието на Лила да си навре носа навсякъде само допълваше и без това обърканата картинка.

Ливия Друза побърза да остави децата си на грижите на тяхната бавачка и на стария и строг учител на Сервилия и още на другата сутрин излезе на разходка, за да се наслади най-сетне на спокойствието и красотата на затънтената провинция през зимата, почти неспособна да осмисли как така изведнъж се беше отървала от веригите на ежедневието си.

Макар и според календара да беше вече пролет, всъщност зимата продължаваше да е в разгара си. Не беше Гней Домиций Ахенобарб човекът, който ще накара колегията на понтифексите да се размърда и да допълни недостатъчния брой дни в календарната година, така че датите да вървят в едно със съответните сезони. Но, от друга страна, не можеше да се каже, че Рим и околностите му преживяват кой знае колко страшна зима. Сняг беше валяло съвсем малко, а Тибър така и не бе замръзнал. Температурите бяха поносими, вятър почти не се усещаше, а човек стъпваше най-често върху зелена трева.

Ливия Друза се скиташе безцелно из полята на детските си спомени, по-щастлива, отколкото е била през целия си живот. Тук ще прескочи някоя ниска каменна ограда, там предпазливо ще заобиколи някоя нива, където стопанинът вече е започнал пролетната оран, ще прескочи следващата ограда, ще излезе на поляна при овцете. Всеки път, когато се опиташе да ги привика при себе си, глупавите създания, облечени в кожените си дрешки, се разбягваха напосоки, докато тя най-накрая не вдигнеше ръце от тях и не отминеше нататък.

На края на една от ливадите се намираше граничен камък, боядисан в бяло, до него се издигаше малко светилище във формата на куличка, пред входа му още седяха кървавите следи от последното жертвоприношение. От най-долния клон на близкото дърво висяха малки парцалени кукли, парцалени топки, глави чесън, посивели и окъсани от дългото стоене под открито небе. До олтара стоеше захвърлено глинено гърне, обърнато с дъното нагоре. Водена от чисто любопитство, Ливия Друза надигна тайнствения съд, но веднага го остави на мястото му и се дръпна встрани; под гърнето бавно се разлагаше трупът на огромна крастава жаба.

Свикнала с градския живот, Ливия Друза едва ли си даваше сметка, че зад граничния камък е чужда територия, в която тя влиза без позволение, още по-малко предполагаше, че собственикът на парцела, съседен с този на Ливиите, може да се окаже човек суеверен, свикнал да се държи по-почтително с боговете на земята; за нея беше важна разходката и тя нямаше никакво намерение да се връща у дома. По едно време зърна цъфнал минзухар, клекна над него, за да се наслади отблизо на яркожълтия му цвят, после се надигна, за да огледа оголените клони на близките дървета с такъв искрен интерес, че човек можеше да се зачуди дали боговете не са създали току-що дърветата в желанието си да я изненадат.

Нататък следваше овощна градина с ябълки и круши. Крушите дори не бяха обрани до последната — изкушение, на което Ливия Друза се отдаде с удоволствие, още повече че крушата се оказа медено сладка, а лепкавият й сок остана по ръцете й. Отнякъде се чуваше да тече вода, затова тя тръгна по посока на шума между грижливо подредените дървета, за да се измие. Водата в потока беше леденостудена, но това не беше от значение; тя изплакна набързо лепкавите си пръсти, сетне, развеселена кой знае от какво, ги вдигна високо над бързея, за да изсъхнат на слънцето. Стана й топло и тя свали дебелата пала от гърба си; все така клекнала над потока, простря дрехата си на земята, сгъна я на четири и я преметна през ръка, за да не й пречи. Надигна се и го видя.

Беше излязъл да чете, но от известно време свитъкът стоеше забравен в лявата му ръка, защото читателят беше насочил цялото си внимание към непознатия нашественик в овощната му градина. Цар Одисей! Щом срещна очите му, на Ливия Друза й секна дъхът от изненада, защото това бяха очите на истинския цар Одисей — големи, сиви и красиви.

— Привет — усмихна му се тя отдалеч без стеснение или неудобство. След толкова години, прекарани да го следи от балкона си, човекът насреща й още повече заприличваше на Одисей, който е отсъствал дълги години, но вярната му Пенелопа не го е забравила. Ливия преметна нагънатата си дреха през ръка и се насочи към собственика на градината, без да престава да му се усмихва отдалеч и да му говори, каквото й дойде на ум.

— Откраднах си една круша — призна си тя чистосърдечно. — Беше превъзходна! Никога не съм си представяла, че крушите се запазват толкова дълго време. Изобщо, прекарвам целия си живот в Рим, а през лятото ме водят само на морския бряг, а то не е като да живееше на село.

Домакинът не казваше нищо, но блестящите му сиви очи неуморно я следяха.

„Още те обичам — повтаряше си Ливия Друза непрестанно. — Още те обичам! Хич не ме е грижа, че дядо ти е бил селянин, а прадядо ти — роб. Обичам те. Също като Пенелопа, която бе забравила що е любов, но си припомни в мига, в който се събра отново с изгубения си съпруг.“

Когато най-после се спря пред него, дистанцията между двамата беше прекалено малка, за да може да става дума за среща на непознати; той можеше да усети топлината, излъчвана от тялото й през дрехите, а в широките черни очи, които се впиваха в неговите, не се четеше никаква изненада или дори любопитство: жената насреща сякаш го познаваше отнякъде. Не само го познаваше, но му се радваше… Защото го обичаше. Беше съвсем естествено той да се изправи, да направи няколко крачки към неканената гостенка и да я прегърне. Тя надигна глава, прокара ръце през врата му и отново му се усмихна, преди двамата да се целунат. Като стари приятели, като стари любовници, като мъж и жена, които не са се виждали от двайсет години, разделени по волята на други, богове или смъртни — никой не можеше да каже. Но усещащи в пълна сила триумфа от тази неочаквана среща.

Едно докосване на ръцете им и двамата се разбраха; нямаше нужда Ливия Друза да му сочи къде да я отведе, как да постъпи; той беше господарят на нейното сърце и винаги щеше да си остане. Като дете, на което е била поверена някоя голяма ценност, за да я пази за приятеля си, Ливия сега се разсъблече и му предложи гърдите си, сетне мина зад него, за да свали дрехите му, докато той простираше вълнената й пала на земята. Най-накрая, потръпваща от удоволствия, се излегна до него, целуна го по врата и захапа крайчеца на ухото му. Обхвана с длани лицето му и отново намери устните му, прокара нежно ръце по цялото му тяло и както беше оплела език в неговия, започна да нарежда хиляди неразбираеми, гальовни слова.