Главният жрец надигна вежди.

— Виждам, че си добре запознат с династията на Селевкидите.

— Няма как, нали и аз им се падам малко роднина — обясни царят. — Колко са големи момчетата и как се казват?

— По-голямото се казва Птолемей Филаделф, но ние го наричаме с прякора Авлет, защото по времето, когато ни го докараха, тънкият му гласец много напомняше на флейта. Нека се похваля, че благодарение на нашия опит в преподаването гласът му стана плътен и красив, а певческият му слух — поносим. В момента е на шестнайсет. Брат му е на петнайсет и освен че се казва Птолемей, друго име няма. Добро момче, но мързеливо. — Тук жрецът въздъхна като търпелив, но разочарован баща. — Започваме да се страхуваме не му ли е по природа.

— Така че в крайна сметка бъдещето на Египет лежи в ръцете на двете момчета — рече замислено Митридат. — Големият проблем е, че и двамата са копелета. Предполагам, че това ги лишава от права върху престола?

— Вярно е, че кръвта в жилите им не е съвсем чиста — съгласи се жрецът, — но ако братовчед им Александър не се сдобие с потомство, което ми изглежда сигурно, те остават единствените наследници на Птолемеевия род. Вече получих писмо от баща им Птолемей Сотер, който настояваше да му ги пратя незабавно. Откакто стана отново цар — но с царица, за която не може да се ожени, — той желае да ги представи на поданиците си. Говори се, че народът вече се е съгласил да признае децата за негови наследници.

— Е, толкова по-зле за него — отвърна Митридат. — Защото децата идват с мен. Така поне ще съм сигурен за кого ще омъжа дъщерите си. Децата им ще бъдат мои внуци. — Изведнъж тонът му се промени. — А какво се случи с майка им Арсиноя?

— Не знам със сигурност. Мисля, че Клеопатра Селена е наредила да я убият по същото време, когато пращаше синовете й при нас на Кос. Децата също не са сигурни, но се боят, че друга вероятност не съществува.

— Ами произходът на Арсиноя? Не е ли тя от царски род?

— Арсиноя беше най-голямата дъщеря на някогашния цар Арета Набатейски. Една от големите традиции във външната политика на набатейските владетели е да дават най-достойната си дъщеря за наложница на египетския цар. В крайна сметка на какво повече би могла да се надява една семитска династия без особен авторитет пред света? Майката на цар Арета беше представителка на Селевкидите, от сирийската управляваща династия. Жена му, сиреч майката на Арсиноя, беше дъщеря на сирийския цар Деметрий Никанор и на партската принцеса Родогуна, отново от рода на Селевкидите, но обвързана и с една от големите източни фамилии. Затова може да се каже, че в произхода на Арсиноя няма нищо срамно или за премълчаване.

— О, да, и аз имам една от тези в двореца си! — сети се изведнъж Митридат. — Една мъничка женичка на име Антиохида, дъщеря на Деметрий Никанор и принцеса Родогуна. Трима прекрасни синове ми е родила и две дъщери. От жените ще станат прекрасни съпруги за тези две момчета! Децата им ще бъдат с още по-пречистена кръв.

— Доколкото знам, Птолемей Сотер крои планове да ожени Птолемей Авлет за леля му и природена сестра царица Вереника — възрази му решително жрецът. — Според египетските разбирания това се нарича пречистена кръв.

— Толкоз по-зле за египтяните и техните разбирания — сопна се Митридат и стрелна жреца с огнения си поглед. — Все пак недей забравя, че колкото селевкидска кръв тече в жилите на Птолемей Сотер, толкова тече и в моите! Прапралеля ми Лаодика е била жена на Антиох Велики, а тяхната дъщеря Лаодика — на дядо ми Митридат IV! Така че със Сотер сме братовчеди, както са негови братовчедки дъщерите ми Клеопатра Трифена и Вереника Ниса; със синовете му от Арсиноя Набатейска пък са братовчедки по две линии, защото майка им е дъщеря на Деметрий Никанор и Родогуна, също както майката на Арсиноя! — Царят си пое дълбоко въздух, за да се успокои, и продължи: — Можеш да пишеш на Птолемей Сотер и да му съобщиш, че отсега нататък аз поемам грижата за синовете му. Нека Сотер знае, че след като династията на Птолемеите не може да ми предложи подходяща жена за сключване на династически брак — Вереника сигурно гони четиридесетте, — синовете му ще имат честта да се оженят за дъщерите на Митридат Понтийски и Антиохида Сирийска. И да благодариш на своя бог с проклетата му змия, задето ми трябва това писмо! Иначе отдавна да съм наредил да те убият, дъртак такъв. Забелязвам, че не са те учили как да се държиш пред господаря си.

След което царят се насочи към тримата египетски принцове, слушащи с видим интерес и тревога разговора между двамата възрастни.

— Още днес заминавате да живеете в Понт, млади Птолемей — обясни им Митридат накратко. — Сега ме последвайте и никакво бавене!

Когато огромната галера на цар Митридат отново излезе в открито море, от пристанището, на остров Кос излязоха няколко по-малки корабчета, които му обърнаха гръб и с опънати платна потеглиха на север към Ефес; на борда им бяха натоварени почти девет хиляди таланта злато, придружени от тримата египетски престолонаследници. Кос се оказа изключително благодатно място за владетели в затруднение. А цар Митридат, без сам да знае как, се беше сдобил с нужния за бъдещите му планове Птолемей.

Когато царят най-сетне пристигна на мястото, избрано от Пелопид за дебаркиране, за негово голямо разочарование беше посрещнат от доста малобройна армия. Нямаше как да щурмува крепостните стени на Родос. Пелопид съобщи:

— Трябва да организираме прехвърлянето на нова армия, Велики царю. Родоският адмирал Дамагор на два пъти нападна транспортните ни кораби и изпрати повече от половината на дъното на морето. От онези, които се спасиха, сравнително малко дойдоха да се присъединят към нас, останалите обърнаха платната и се отправиха към Халикарнас. Следващия път ще трябва да съпровождаме товарните кораби по целия им път до острова в бойните галери. Това да ги оставим да се влачат зад нас, без да им осигурим защита, беше голяма грешка.

Разбира се, подобни новини не можеха да зарадват Митридат, но в крайна сметка той самият се бе отървал леко, бе посетил остров Кос, където му се случиха приятни неща, а гибелта на няколко хиляди понтийски войници не го вълнуваше. Единственото неприятно в цялата работа бе, че ще трябва отново да се чака, но така и така нямаше избор, по-добре да използва времето за официалната си кореспонденция. Първата му работа бе да пише на сина си Митридат, който управляваше вместо него Понт и трябваше да се погрижи за тримата египетски престолонаследници.

„И тримата ми изглеждат добре възпитани и образовани, но е направо смайваща неосведомеността им по отношение на Понт. Излиза, че дори не подозират за нашето могъщество, но това в края на краищата е грешка, лесна за поправяне. Дъщерите ми от Антиохида — Клеопатра Трифена и Вереника Ниса — трябва да бъдат венчани при първа възможност за двамата братя. Нека Клеопатра Трифена отиде за Птолемей Филаделф, а Вереника — за Птолемей дето няма друго име. Традицията повелява все пак да изчакаме девойките да навършат петнайсет.

Колкото до онзи, женствения, Птолемей Александър, ще трябва бързо да го откажем от слабостта му към мъжете. Явно е, че египтяните ще предпочетат него за свой владетел, след като единствен може да се смята за законен престолонаследник. Това го принуждава рано или късно да обикне жените, освен ако не държи главата му да си стои на раменете. Оставям на теб да превърнеш пожеланията ми в действителност.“

Да пише собственоръчно писма си оставаше едно от най-големите мъчения за великия цар, затова и обикновено ползваше услугите на писари. Този път обаче държеше писмото да излезе изпод собствената му ръка; двата абзаца му отнеха няколко дни, а в огъня отидоха доста унищожени чернови.

В края на октомври все пак царската кореспонденция потегли по предназначението си, а пък понтийският владетел вече бе събрал достатъчно голяма армия, за да си опита силите със стените на Родос. Насрочи часа на атаката посред тъмна нощ и хвърли всичките си сили по суша, тъй като родоската флота твърдо стоеше преди вътре в пристанището и не позволяваше на вражи кораб да се приближи. В цялата понтийска армия обаче не се намираше нито един достатъчно опитен пълководец, наясно с особеностите на подобни предприятия. Родос беше голям град със здрави укрепления и беше ясно, че нападателите ще бъдат отблъснати. За жалост на понтийци обаче царят им беше по природа нетърпелив човек и не желаеше и да чуе за продължителна блокада — единственият сигурен начин да бъде сломена съпротивата на защитниците. Затова въпреки първия неуспех той отново заповяда фронтална атака. Този път обаче щяха да си послужат с хитрина. Част от флотата щеше да примами родоските кораби вън от пристанището и да отвлече вниманието им, докато главните части на понтийците нападат изненадващо града по вода и го превземат благодарение на страховитата самбука.