— Някогашният шурей на Помпей, Гай Антистий Вет — напомни Гай Кота.

Цезар не спомена кое е най-горещото му желание — да напусне Рим, преди леля му Юлия да е умряла.

Но нямаше този късмет. Една бурна нощ с виелици спешно бе извикан при смъртното й легло; беше месец февруари, а майка му от няколко дни се беше преселила у болната Юлия.

Болната беше будна и все още беше в съзнание; когато Цезар влезе в стаята, погледът й леко просветна.

— Чаках те — каза Юлия.

Цезар усещаше болки в гърдите, може би от усилие да потиска чувствата си. Успя да се усмихне и я целуна, преди да седне на леглото й.

— Нямаше да те оставя да си тръгнеш без мен — отговори той.

— Исках да те видя — рече Юлия. Гласът й беше необичайно силен и отчетлив.

— Ето, виждаш ме, лельо Юлия. Какво мога да направя за теб?

— А ти какво би направил за мен, Гай Юлий?

— Всичко на света — отговори й той.

— Е, това ме утешава! Защото значи, че ми прощаваш.

— Да ти прощавам? — удиви се той. — Няма за какво да ти прощавам, няма абсолютно нищо, за което да ти прощавам!

— Прости ми, че не попречих Гай Марий да те направи фламен Диалис — помоли го тя.

— Лельо Юлия, никой не можеше да спре Гай Марий, за каквото и да е! — възкликна Цезар. — В околностите на Рим стоят гробовете на всички онези, които дръзнаха да го сторят! Нито за миг не ми е минавало през ума да обвинявам теб за нещо! Затова и ти не бива да се обвиняваш.

— Няма, ако знам, че не ме кориш за нищо.

— Не те коря за нищо. Заклевам ти се.

Юлия затвори очи и изпод клепачите й потекоха сълзи.

— Бедният ми син — промълви с болка. — Ужасно е да бъдеш син на велик баща… Надявам се ти да нямаш синове, защото ще станеш велик човек.

Цезар срещна погледа на майка си и за миг прочете цялата ревност в душата й.

Той прегърна Юлия и притисна лице до нейното.

— Лельо Юлия — каза той в ухото й, — какво ще правя аз без твоите милувки?

„Ето! — говореха очите му. — Тя беше жената, която ме обграждаше с нежност и топлина, а не ти! Никога ти! Как бих могъл да живея без леля Юлия!“

Но леля Юлия не отговори. Нито отвори повече очи да го погледне. Повече нямаше да проговори и нямаше да погледне. Прекара няколко часа заспала в прегръдките му, преди да си отиде завинаги.

Луций Декумий и синовете му бяха дошли при покойната, също както и Бургунд; Цезар ги изпрати да заведат майка му у дома, а сам той цял ден обикаляше изпълнените с народ римски улици, без да вижда никого пред себе си. Леля Юлия беше мъртва, а само той и семейството знаеха. Съпругата на Гай Марий беше умряла, а само той и семейството знаеха. Точно когато сълзите му се канеха да потекат, му хрумна, че Рим трябваше да научи за смъртта й! И Рим щеше да научи!

— Погребението ще бъде в домашен кръг — посрещна го на входа на апартамента майка му, когато привечер той се прибра.

— О, не! — възрази Цезар. Струваше й се, че за тези няколко часа е пораснал още по-висок, че се е изпълнил с повече енергия и воля. — Леля Юлия ще бъде изпратена с най-внушителната погребална церемония, каквато е била отреждана на жена от времето на Корнелия, майката на Гракхите! И на тази церемония ще бъдат показани всички восъчни маски в рода, включително тези на Гай Марий и на сина й!

Аврелия ахна от изненада.

— Цезаре, не можеш да го направиш! Хортензий и Метел Капрарий са консули, Рим се управлява от консерватори, жадни за отмъщение! Някой народен трибун ще заповяда да те хвърлят от Тарпейската скала, ако покажеш маските на двамата Мариевци. Те все още се смятат за предатели!

— Нека се опитат — закани се синът й. — Ще пратя леля Юлия в царството на мрака с всички почести, които тя заслужи със своя достоен живот сред нас.

Това решение беше начинът той да превъзмогне болката по голямата загуба. Цезар трябваше да се заеме с нещо конкретно, нещо, което да бъде от по-голяма утеха за покойната, отколкото безспирните и недостойни сълзи. Трябваше да работи, да работи за себе си и за нея.

Разбира се, Цезар знаеше как да подготви всичко, така че никой от магистратите да не може нито да му попречи, нито да го съди по-нататък, колкото и да държаха на това враговете му. Погребението беше поръчано при най-известните римски гробари, които щяха да получат петдесет таланта сребро. За такава огромна сума всеки би се съгласил да участва, нищо че Цезар смяташе да извади восъчните маски на Гай Марий и Гай Марий Младши. Бяха наети веднага актьори, както и тежки товарни коли за шествието по улиците на града. Много сцени щяха да се играят на тези подвижни платформи, техни герои щяха да са цар Анк Марций, Квинт Марций Рекс, Гай Юлий Юл, първият римски консул, както и двамата последни — Секст и Луций Цезар и техният непримирим враг приживе Гай Марий.

Но не това беше най-важното сред приготовленията. За него Цезар имаше доверие единствено на Луций Декумий и неговите братя от колегията на кръстопътя. Тяхната задача бе да разпространят из целия град новината, че великата Юлия, вдовицата на Гай Марий, е починала и че ще бъде погребана в третия час след изгрев-слънце, точно след два дни. Всеки, който искал да я изпрати до гроба, трябвало да дойде. Гай Марий не беше погребан публично навремето, а от сина му римските граждани бяха видели само главата, набучена на рострата. Затова погребението на Юлия трябваше да бъде величествено; нека цял Рим дойде да отдаде заслужената почит към Мариите, като присъства на погребението на Юлия.

Цезар успя да свари всички магистрати неподготвени, защото така и не се беше намерил човек, който да ги уведоми какво точно става, а и никой от тях не си беше правил сметката да присъства на погребението. Затова пък дойде Марк Крас, а също Варон Лукул, Мамерк заедно с Корнелия Сула и дори самият Филип. Пристигна и Метел Пий, заедно с двамата Коти. Всички те бяха предупредени какво ще се случи; Цезар не искаше да компрометира никого.

Рим обаче се отзова на събитието. Хиляди обикновени граждани, които нехаеха за всякакви забрани и заплахи, се явиха на уреченото място. Това беше възможност да оплачат не толкова самата Юлия, колкото Гай Марий, да видят отново, макар и само на маска, страховитото лице с огромните вежди, което караше всички да треперят под свирепия му поглед. Не само, че актьорът изкусно имитираше стария Гай Марий, но дори синът му беше възкръснал сякаш от мъртвите, за да се появи на площада. Най-вълнуваща гледка обаче си оставаше истинският, все още от плът и кръв племенник на Гай Марий, облечен в черна роба — черна като конете, които теглеха катафалката, — и със златни коси, които се набиваха в очите на всички с яркия контраст. Беше толкова красив, толкова божествен! Откакто навремето беше подпирал полупарализирания Марий, Цезар за пръв път се появяваше пред толкова много хора. Искаше да е сигурен, че римляните никога няма да забравят тази паметна среща. Той беше единственият наследник на Гай Марий, затова държеше и всички дошли да почетат леля му Юлия да го запомнят като такъв — като наследник на великия Марий.

Цезар прочете прощалното слово от рострата на форум Романум. За пръв път изнасяше реч от тази висока трибуна, за пръв път имаше пред себе си цяла тълпа от хора, които гледаха само него. Самата Юлия беше облечена и внимателно положена в ковчега за последната си публична поява. Толкова добре я бяха гримирали гробарите, че отдалеч напомняше на младо момиче, красотата й беше способна да изтръгне сълзите на всеки. Близо до покойницата на рострата бяха застанали други три красиви жени: едната на около петдесет години — за нея другарите на Луций Декумий обясняваха, че е майката на Цезар, другата на четиридесет с яркочервени коси, които издаваха, че е дъщеря на Сула, и третата — млада, дребна и мургава, в напреднала бременност, заради което беше седнала на черен стол, тя пък била жената на Цезар. В скута на бременната беше седнало едно прекрасно момиченце със сребристи косици — не беше трудно да се сетят хората, че това е дъщерята на Цезар.

— Моето семейство — извика той — е семейство от жени! От поколението на баща ми не остана жив нито един мъж, а от моето поколение аз единствен съм днес в Рим, за да отдам почит и да изразя семейната мъка по загубата на най-възрастната от всички жени в рода, Юлия, която всички знаят само по име, без да прибавят или отнемат нищо от него. Тя беше най-старата от всички Юлии в града и беше такава гордост за славната си фамилия, че никой в Рим не би помислил да я сравнява, с която и да е. Тя беше надарена с красота, с блага душа, с преданост и воля, която всеки мъж би желал да види у своята съпруга, майка или леля, с топлината на своето обичливо сърце, с нежността и великодушието на свободния си дух. Единствената друга жена, с която бих могъл да я сравня, също като Юлия изгуби приживе съпруга и децата си — имам предвид, разбира се, една друга велика патрицианка, Корнелия, майката на Гракхите! Животът на двете си прилича по това, че и Корнелия, и Юлия еднакво оплакваха смъртта на сина, чиято глава бе отсечена от тялото и комуто бе отказан гроб като на обикновен смъртен. Кой може да каже коя от двете е преживяла повече скръб, когато едната видя смъртта на всичките си деца, но се радваше на уважаван от всички съпруг, докато другата преживя смъртта на единственото си дете, но трябваше да изтърпи позора на своя обруган съпруг и да познае на стари години бедността? Корнелия доживя осемдесет години, докато Юлия издъхна на петдесет и девет. Дали това е признак на недостатъчна смелост и воля у Юлия или на по-голямо лично щастие у Корнелия? Ние никога няма да узнаем, римски народе, защото и никога няма да попитаме. Те и двете бяха знатни и славни жени.