Цезар с огромно удоволствие предаде на вуйчо си думите на Цицерон. Луций Кота беше дошъл на вечеря в дома му. Нито Аврелия, нито Цинила присъстваха. Цинила беше бременна в четвъртия месец и не се чувстваше добре, а Аврелия се грижеше за малката Юлия, която също боледуваше от нещо. Двамата мъже вечеряха сами и не съжаляваха за това.

— Признавам, че въпросът с подкупите наистина ме занимаваше — усмихна се Луций Кота, — но нямаше как открито да го засегна пред сената.

— Така е. И все пак повечето колеги се сетиха за какво става въпрос, а доколкото искаш мнението на Цицерон и на мен самия, това е голямото предимство на закона ти. От друга страна, Хортензий сигурно съжалява. Но като изключим проблема с подкупите, това, което е най-успешно в законопроекта ти, е, че се запазват постоянните съдилища на Сула. Мисля, че това е най-големият прогрес, който римското правораздаване някога е направило.

— О, много мило от твоя страна да ми го кажеш, Цезаре! — Луций Кота остави чашата с вино на масата и сбърчи вежди. — Ти си близък с Марк Крас, Цезаре, затова може да успокоиш страховете ми. В много отношения тази година беше чудесна — никакви войни, които да не можем да спечелим с лекота, хазната е облекчена от много тежести — състояние, напълно непознато през последните години, преброяване на всички римски граждани, каквото не беше правено отдавна, добра реколта и в Италия, и в провинциите, дори нещо като баланс между днешните и утрешните управляващи. Ако оставим настрана незаконното избиране на Великия за консул, тази година наистина беше добра. Докато идвах насам и вървях по улиците на Субура, останах с впечатлението, че обикновените римляни, онези, които рядко се възползват от правото си на глас, но гледат на Красовата акция с безплатното жито като на добре дошла помощ, са по-щастливи от когато и да е през последните двайсет-трийсет години. Съгласен съм, че не са те, които страдат най-много при гражданските конфликти, на форума не се режат техните глави и никой не конфискува тяхната собственост, но съм забелязал, че римското простолюдие е склонно да се поддаде на настроенията на висшето общество. Щом ние сме добре, и те са добре.

Луций Кота спря да си поеме дъх и отпи от виното.

— Мисля, че се сещам какво ще ми кажеш, вуйчо Луций, но продължавай все пак — подкани го Цезар.

— Това лято беше прекрасно, особено за бедните. Всякакви зрелища и забавления, достатъчно храна за всеки, празненство в деня на Херкулес, когато всички понесоха торбите с провизии за вкъщи. Какво ли друго нямаше: лов на лъвове, представления със слонове, надбягвания с колесници, всякакви фарсове и пантомими… И купища безплатно жито! Дори се проведе конен парад. Изборите минаха без всякакви усложнения. Най-накрая и един престъпен сенатор си получи заслуженото, а Хортензий получи публична плесница за безобразията си като адвокат. Помпей разчисти басейните в Тригарий, лятото ни пожали този път с обичайните епидемии. Дори престъпниците и мошениците бяха принудени да си вземат почивка! — Луций Кота се усмихна. — Заслужено или не, Цезаре, повечето хора отдават тази добра година на двамата консули. Народът гледа на тях като на герои от приказките, които знаят как да печелят популярност. Двамата с тебе, разбира се, знаем по-добре колко струват те. Но пък и не можем да отречем, че се справиха блестящо с работата си — не гласуваха излишни закони, само онзи, с който трябваше да отърват собствената си кожа. И все пак, все пак… Мълвата говори, Цезаре, че отношенията между Помпей и Крас далеч не били приятелски. Двамата не си говорели. Когато се налагало единият да се показва на публично място, другият задължително отсъствал. А мен това ме тревожи, защото имам причина да мисля, че слуховете са верни. И защото мисля, че ние от висшето общество дължим на обикновените хора поне една година без събития.

— Да, слуховете са верни — отговори Цезар.

— Защо?

— Най-вече защото Крас отне целия блясък на Помпеевата слава, а Помпей ненавижда други да го засенчват. Мислеше си, че с конния парад и игрите на победата ще се превърне във всеобщия любимец. Но изведнъж Крас подари три месеца безплатно жито на целия римски народ. И доказа на Помпей, че не е единственият богаташ в Италия, който може всичко да си позволи. Помпей му отмъсти, като го изхвърли от живота си, сложи край на всякакви лични и служебни отношения. Така например трябваше да съобщи на Крас, че за днес е свикано заседание, е, това всеки знае, че в първия ден на септември има заседание, но то се свиква от първия консул, а той е длъжен да уведоми колегата си.

— Мен поне ме уведоми — каза Луций Кота.

— Уведоми всички без Крас. А той изтълкува това като лична обида. Затова не пожела изобщо да се появи. Опитах се да го убедя, но не пожела да ме изслуша.

— Да му се не види! — ядоса се Луций Кота и удари с длан по кушетката. — Ако наистина се скарат, ще заличат цяла една уникална година в римската история!

— Не, няма — успокои го Цезар. — Няма да им позволя. Но дори да ги помиря на първо време, няма да е задълго. Затова смятам да изчакам края на годината, вуйчо, а и разчитам на Котите да ми помогнат. В края на годината ще ги принудим да постигнат някакво публично сдобряване, което да разплаче всички присъстващи. По този начин в последния ден от годината цял Рим ще пее от радост и благодарност… А Плавт ще ни завижда как сме успели да претворим живота в истински театър.

— Знаеш ли — замисли се Луций Кота и се надигна на кушетката. — Когато беше малко момче, Цезаре, бях те вписал в каталога на хората, които Архимед би нарекъл „източници на начален тласък“. Нали се сещаш, „Дайте ми опорна точка и ще повдигна земята!“ Наистина си те представях такъв, заради което съжалявах, когато Марий те направи фламен Диалис. Затова щом успя да се отървеш от фламинството, те върнах обратно в стария списък. Но нещата не се оказаха точно такива, каквито очаквах. Ти не си този, който даваш началния тласък, а този, който се грижи дали работи добре скрипецът. Още нямаш трийсет години, а вече те знаят кажи-речи всички — от сената до Субура. Но никой не те знае като човек, който нарежда какво да се прави. По-скоро ти си тайнственият управител на някой източен палат, който върши черната работа, но оставя славата на другите. — Кота поклати глава. — А това ми се струва странно!

Цезар го беше изслушал, без да смее да продума. Две мънички червени петънца бяха избили по бледите му бузи.

— Не си ме вписал погрешно в каталога си, вуйчо. Но мисля, че фламинството се оказа едно забележително събитие в живота ми, може би тъкмо защото успях да се отърва от него. То ме научи как да налагам волята си, но без да го показвам пред всички. Научи ме да не показвам свещта си на вятъра, научи ме, че времето е по-добър съюзник от парите и съветите на околните. Научи ме на търпението, което майка ми винаги е мислила, че ми липсва. Но най-вече ме научи, че нищо никога не е напълно изгубено! Аз все още се уча, вуйчо, и се надявам да се уча до смъртта си! Лукул ме научи, че мога да развивам идеите си и да ги прилагам в действие чрез други хора. Така мога да стоя в сянка и да видя какво ще излезе. Бъди спокоен, Луций Кота, ще дойде времето, когато ще давам тласък на цялата римска управленска класа. Ще бъда и консул. Но консулството ще е само началото.

Ноември се оказа жесток месец за Цезар, нищо че времето беше все още топло и приятно, както би трябвало да е през май, ако календарът следваше годишните времена. Леля Юлия изведнъж заболя от неизвестна болест, която никой лекар, дори старият Луций Тукций не беше способен да определи. Но всичко започна да се губи видимо у нея — губеше килограми, воля за живот, енергия, интерес към всичко край нея.

— Мисля, че просто е уморена — предположи Аврелия.

— Надявам се, не и от живота! — възкликна Цезар, който не можеше да понесе мисълта леля му да го напусне.

— О, напротив — отвърна му Аврелия. — Точно от живота е уморена най-много.

— Тя има толкова неща, за които тепърва да живее!

— Няма. Съпругът й е мъртъв, синът й е мъртъв, тя няма за какво повече да мисли и да се грижи. Вече ти го казах веднъж. — И което беше най-странно, синьо-виолетовите очи на Аврелия се изпълниха със сълзи. — Разбирам я, защото и моят съпруг е мъртъв. Ако ти ни напуснеш, Цезаре, това ще е краят за мен. Не би имало за какво да живея.

— Ще бъде повод за мъка, майко, но това не значи, че всичко е свършило. — Той така и не разбираше колко много означава за Аврелия. — Ти вече си имаш внуци, имаш и две дъщери.