— Това е така, но Юлия няма нито други деца, нито внуци. — Аврелия избърса сълзите си. — Но животът на една жена се посвещава на мъжете край нея, Цезаре, не на другите жени, които е родила, или на техните деца. Никоя жена не се гордее със съдбата си, тя е тъмна и неблагодарна. Мъжете са тези, които управляват света, не жените. Затова мъдрата жена живее своя живот чрез този на мъжете край себе си.

Цезар усети, че майка му се поддава на моментна слабост и незабавно я атакува с най-тежкия въпрос:

— Майко, какво означаваше Сула за теб?

И този път тя не намери сили да избяга от въпроса му.

— За мен той означаваше вълнение и разнообразие. Отнасяше се към мене по начин, напълно непознат за баща ти. Но никога не съм искала да бъда жена на Сула, нито пък негова любовница. Твоят баща беше идеалният мой партньор. Но Сула беше моята мечта. Не защото беше велик, а защото у него се усещаше дълбоката агония на истинския човек. Сред хората, които го обграждаха, той нямаше нито един приятел. Единствените, които чувстваше близки, бяхме аз и гръцкият актьор, който го последва при оттеглянето му от Рим. — Аврелия се окопити и сложи край на разговора. — Стига толкова! Можеш да ме изпратиш до Юлия!

Юлия се беше превърнала в сянка. Дори гласът й звучеше, сякаш идваше от другаде. Но при вида на Цезар искрица блесна в погледа й и Цезар си обясни по-добре какво е имала предвид майка му — като всяка истинска жена Юлия живееше за и чрез мъжете, които я обграждаха. „Дали е така наистина? — питаше се той. — Не бива ли жените да получат нещо повече?“ Но след това си представи как Курия Хостилия е изпълнена наполовина с жени и потръпна от ужас. Жените бяха за удоволствие, за приятна компания, за услуги, да те накарат да се чувстваш полезен. Ако искат повече, толкова по-зле за тях!

— Кажи ми някоя клюка от форума! — помоли го Юлия, щом пое ръката му в своята.

Ръката й, забеляза Цезар, беше съвсем тънка, а острото му обоняние, което навремето се беше опивало от аромата й, сега усещаше горчивина, някаква тежка и задушлива миризма, която парфюмът й не можеше да скрие. Не беше от старост. По-скоро тази тежка миризма напомняше за смъртта; Цезар се освободи от мрачните мисли и се усмихна на леля си.

— В интерес на истината имам една клюка тъкмо за теб… Абе, тя не е точно от форума, ами по-скоро дюкянджийска.

— От кой дюкян?

— От най-старите. От Базилика Порция, която Катон Цензор построи преди сто години. Както знаеш, в единия край на приземния етаж се помещаваха службите на народните трибуни. Може би защото те отново се радват на някогашната си власт, тазгодишните колеги решили да си подобрят битовите условия. Точно по средата на тяхното общо помещение стои дебела колона, която заема толкова място, че ако вътре има десет души, единайсети човек трудно би могъл да влезе. Затова Плавций, най-важната фигура в колегията, решил да махне колоната. Повикал на помощ най-известни архитекти и ги попитал има ли някаква възможност да стане това. Те го уверили, че колоната може спокойно да се махне, на сградата нищо няма да й стане.

Юлия се беше свила в единия край на леглото си, за да остави място на Цезар. Големите й сиви очи го наблюдаваха с интерес. Тя се усмихна и му кимна в знак, че го слуша.

— Още не мога да се сетя какво искаш да ми кажеш.

— Е, не се притеснявай, и народните трибуни не се бяха сетили! Строителните работници донесли скелето си, обезопасили цялото място, архитектите взели мерките, направили сметките, всичко било готово колоната да бъде съборена. Когато изведнъж се появил някакъв младеж на двайсет и три години, сега, декември, щял да навърши двайсет и четири, и заявил, че забранява премахването на колоната!

— Кой ли си пък ти? — попитал Плавций.

— Казвам се Марк Порций Катон и съм правнук на Катон Цензор, който е построил тази базилика — представил се младежът.

— Много се радвам! — казал Плавций. — А сега би ли мръднал встрани да не ти падне колоната на главата!

Но Катон отказал да се мръдне и колкото и да го убеждавали, останал все на същото място. Барикадирал се пред колоната и се разправял цял ден, докато не останало с кого да се разправя. И така с дни, разправя се и се разправя, а той с неговото гласище може бронзова статуя на две да разцепи — така поне говори Плавций, а аз му вярвам.

Аврелия слушаше сина си с не по-малък интерес от леля му.

— Какъв глупак! — ядоса се тя. — Надявам се, че са му наложили вето!

— Опитаха се, но той отказал да приеме каквото и да е вето. Бил пълноправен член на плебса, а прадядо му бил построил базиликата. Само през трупа му могли да събарят каквото и да било. Което си е истина, истина си е, момчето говорело напълно сериозно. Измисляло какви ли не доводи защо колоната трябва да си остане на мястото, но най-сериозният бил този, че прадядо му бил построил Базилика Порция според някакъв свой си, особен план и че този особен план бил свещен и никой не трябвало с нищо да го променя, защото в него били вложени всички обществени традиции на римляните.

Юлия се засмя.

— И накрая кой победи?

— Катон, разбира се. Народните трибуни не могли повече да издържат на гласището му и побягнали.

— Не са ли се опитали да го махнат насила? Толкова ли не можаха да го хвърлят от Тарпейската скала? — попита Аврелия, засегната от такава липса на уважение към институциите.

— Мисля, че биха го сторили с удоволствие, но докато стигнат до такава крайна мярка, хората усетили, или по-скоро чули, за скандала и се скупчили да гледат как Плавций ще се справи. Накрая той стигнал до заключението, че ако хвърлят Катон от скалата, това щяло да донесе повече вреда на трибуните, отколкото полза — премахването на колоната. Така де, те не са се предали без бой, поне десет пъти го изхвърляли вън от сградата, но той пак се връщал! Станало ясно, че няма да се предаде. Плавций свикал официално събрание на колегията и те дали съгласие и занапред да търпят колоната между себе си.

— Как изглежда този Катон?

Цезар вдигна вежда.

— Труден е за описание. Хем грозен, хем хубав. Може би ще съм най-близо до истината, ако кажа, че ми напомня на дълговрат кон, който се опитва да докопа ябълка през решетка с леща.

— Кокалест с голям нос — сети се Юлия.

— Точно така.

— И аз мога да ви разкажа една история за него — обади се Аврелия.

— Давай! — рече Цезар, понеже видя, че на Юлия й е интересно.

— Случило се още преди Катон да навърши двайсет години. Той открай време бил лудо влюбен в братовчедка си Емилия Лепида, дъщерята на Мамерк. Тя вече била сгодена за Метел Сципион. Годеникът й заминал за Испания да служи в щаба на баща си. Когато се върнал от войната срещу Серторий, двамата с Емилия се скарали. Тя развалила годежа и обявила, че ще се омъжи за Катон. Мамерк изпаднал в ярост! Най-вече защото отдавна знаел за Катон — моята приятелка Сервилия, която се пада наполовина сестра на Катон, предупредила вуйчо си още преди години. Както и да е, всичко си дошло по местата, защото се оказало, че Емилия Лепида няма сериозни намерения спрямо Катон, просто го била използвала, за да предизвика ревността на Метел. Когато Сципион паднал на колене, тя му простила. Двамата скоро след това се оженили, но Катон възприел цялата история толкова болезнено, че се опитал да убие и Метел, и Емилия, а когато осуетили намеренията му, подал съдебен иск срещу Метел Сципион, задето му отнел любовта на Емилия Лепида! Брат му Сервилий Цепион, много мил младеж, женен за дъщерята на Квинт Хортензий, се опитал да го убеди, че става смешен, и Катон се отказал. Общо взето, се примирил със съдбата си, но на другата година почнал да пише стихове по този повод, без съмнение, ужасни.

— Доста забавно — смееше се Цезар.

— Преди години никак не им е било смешно! Не знам какво ще излезе след време от малкия Катон, но досега поне е доказал, че може да настрои целия свят срещу себе си. Мамерк и Корнелия Сула, да не говорим за Сервилия, го ненавиждат. Напоследък и Емилия, навярно…

— Той не се ли е оженил вече? — попита Цезар.

— Да, за някаква си Атилия. Не са много добра двойка, но пък и той не е кой знае какъв богаташ. Миналата година жена му роди момиченце.

А това, прецени Цезар, беше предостатъчно за болната му леля, която вече се уморяваше да ги слуша.

— Не искам да повярвам, но май си права, майко. Леля Юлия умира — рече той, след като двамата напуснаха дома й.

— Така е, но още има време, сине. Ще изкара до Нова година, ако не и повече.

— Надявам се да изкара, докато замина за Испания!