— Лу ми каза, че си била ти. Любовницата. Разказа ми за кратката ви сексуална забежка.

Дафни изглеждаше така, сякаш я бяха ударили с юмрук, като че ли й се искаше да се наведе край нея и да повърне в тоалетната чиния. Тя отвърна:

— Да… ама… сега не му е времето.

— През всичките тези години — продължи Лиз — ти идваше в дома ни. Винаги се правеше на мила и внимателна. Как съм могла да не забележа?

— Лиз, каквото и да преживявате вие двамата, аз не съм част от него. Имаме си достатъчно работа тук и без това. Разбра ли? Операцията е замислена, за да ти спечели време, а ние го пропиляваме.

— По-коварно е от това, което имаше между мен и Дейвид — не спираше Лиз. — Ти го виждаш ежедневно. Работите заедно всеки божи ден. Как можеш да го правиш, без да мислиш за случилото се? Не смятам, че можеш. Не можеш, нали? Значи мислиш за него, макар да са минали години. Това е някак извратено за един психолог, не смяташ ли? — Не разбираше защо се бе вкопчила в тази тема, освен може би защото последното нещо, което й се искаше, бе да се съблече пред тази жена, а поддържането на разговора й даваше възможност да печели време.

Дафни свали роклята от раменете си, разкривайки първо цепката между гърдите си, после белия сутиен и най-накрая гладкия корем на жена, която не е раждала. Безупречна, като от списание, и едва тогава Лиз прозря дълбочината на онова, което е трябвало да изстрада Лу покрай нейната собствена любовна авантюра с Дейвид Хейс.

Тя изпита ужасна смесица от унижение, съжаление и гняв. Усещаше, че реагира прекалено емоционално. Тоалетната бе толкова малка, че когато Дафни си смени мястото с нея, мина толкова близо, че гърдите им се докоснаха. Матюс седна на тоалетната чиния, за да запази роклята да не се допре до пода, смъкна я под ханша си и я изхлузи до коленете. Показаха се бикините й, обточени с къдрички.

Лиз помоли да се съблече насаме. Дафни я изгледа, сякаш бе луда, и каза:

— Отвън има петдесет жени и всички чакат за тоалетната. Лиз, моля те… сега.

— Не мога да го направя.

— Не бъди смешна.

Искаше й се да изкрещи: „Ти си спала с него. Била си гола с него. Аз имах рак. И съм родила две деца“. Но си даде сметка колко дребнаво и банално щеше да прозвучи, особено отправено към жена, която предлагаше да заеме мястото й в опасна ситуация, и то в такава, в която нямаше да има кой да я защити; Дафни се готвеше да изиграе собствените си колеги, рискувайки да си навлече всякакъв род дисциплинарни наказания. Не каза нищо, но продължи да стои, парализирана от създалото се положение.

— Събличай се. Веднага! — каза Матюс рязко.

— Какво момиче! — извика непознат глас от съседната тоалетна.

Дафни седеше на тоалетната чиния по сутиен, бикини и обувки и сваляше чорапогащника си.

Лиз се обърна и я помоли да й помогне със закопчалките на различните части от костюма на монахиня, и Матюс го направи.

Дафни каза:

— Можеш да събереш на кръста горната част на роклята си. Полата е по-дълга от твоята, така че ще скрива официалната ти черна рокля.

Лиз започна да сваля костюма на монахинята. Почувства студените пръсти на Матюс, докато тя разкопчаваше ципа на официалната й рокля и й помагаше да я смъкне до кръста. Тази рокля щеше да й трябва за приема. Лу я беше избрал отчасти и защото можеше да се скрие под костюма на Мария.

— Сутиенът — напомни й Дафни.

На Лиз й прилоша. Налагаше се да разголи гърдите си пред Матюс, тъй като чрез размяната на сутиените щеше да се прехвърли скритото в нейния проследяващо устройство. От бюста й не бе останало нищо, сбръчкан от кърменето на двете деца, отпуснат и съсипан от лечението от рака. Тя се обърна с гръб към Матюс, после й подаде сутиена си, като изви ръка назад в очакване тя да го вземе. Този, който й подадоха, беше с по-големи чашки. Гърдите й се загубиха в него, което й се стори доста унизително. Лиз посегна за малко тоалетна хартия, като измънка:

— Много е притеснително.

Матюс побърза да нагласи презрамките на сутиена, даден й от Лиз. Той едва побираше гърдите й и я стягаше.

— Подай ми останалата част от костюма на монахинята — поиска тя.

— Аз имам две рокли, а ти нито една — отвърна Лиз, обръщайки се, вече облечена в костюма на Мария.

— Вярно е.

— Всички тези телени закопчалки са твърде близо една до друга. Ще трябва да оставиш някои разкопчани.

— Добре че е тъмно — отвърна Дафни.

— Как изобщо функционира това? — попита Лиз, затруднявайки се да закопчае ципа си, и още веднъж се наложи да ползва помощта на Матюс.

— Разменяме си чантите — единственото нещо, по което могат да те идентифицират — и аз си намирам място и гледам филма. Стръвта е хвърлена. Всички, в това число и нашите хора, търсят монахиня, която ще напусне тоалетната с твоята чанта. Аз ще скрия чантата и те никога няма да могат да ме сбъркат с теб. Така ти изобщо няма да се появиш. — Дафни извади една червена перука от собствената си чанта. — Ще ти сложим това. Ще отидеш при Джон, който е на един от задните редове. Двамата ще излезете по време на антракта. Двама души, които напускат заедно киносалона, а не един. Мария, а не монахиня. Той ще те изведе навън, откъдето ще се отправиш към партито — по-добре късно, отколкото никога. Докато си в банката, агентите от „Специални операции“ ще продължават да те търсят между монахините. Лу го е обмислил от всички възможни страни. Не е идеално, но е най-доброто, което може да се направи.

— Как ще вляза в банката? Предполага се, че е наблюдавана, нали?

— Всяко нещо с времето си — отвърна Дафни. — Джон се е погрижил.

— Това ли е всичко, което ще ми кажеш? — попита Лиз разочаровано.

Те си размениха чантите. Лиз сметна действието за символично и си помисли, че като психолог, вероятно Матюс би могла да го обясни, но нямаше желание да го обсъжда с нея.

— А ако звънне мобилният ми телефон? Ако те ми дадат инструкции, които се разминават с плана на Лу?

— Той е репетирал всичко това с теб, нали?

Лиз се почувства съсипана. Лу наистина й бе обяснил всичко половин дузина пъти, но тя би искала да го чуе отново. Внезапно осъзна абсурдността на желанието си, предвид сегашното им местонахождение.

Дафни я инструктира:

— Излез оттук и намери Джон. Върху това трябва да се съсредоточиш сега. Отвън е същинска лудница. Намери Джон и прави каквото ти каже. Той е в задната част на киносалона. — Тя повтори: — Задната част на киносалона.

Лиз се почувства неадекватна, засрамена от поведението си през изминалите няколко минути, отговорна за хората, които се излагаха на опасност — и всичко заради нейното минало. Но въпреки това не можа да намери сили да благодари на жената. Помогна на Дафни да закопчае дрехата на монахинята — отново проблясъци на плът и на бельо.

Двете размениха съдържанието на чантите си, като Лиз се увери, че е запазила двете карти за идентифициране на самоличността за банката — едната й бе дадена от Лу, портмонето, червилото и мобилния телефон.

— Всичко наред ли е? — попита Матюс.

Тя изглеждаше добре, дори и когато се виждаше само овалът на лицето й. Ревността отново жегна Лиз.

Тя кимна.

Дафни додаде:

— Ако това има някакво значение: двамата с Джон сме щастливи заедно.

— Няма кой знае какво значение — отговори Лиз бързо и неумолимо. — Но работя по въпроса.

— Добре. — Матюс посочи вратата на тоалетната и двете жени се измъкнаха навън сред глъчката в преддверието и дузината съперничещи си аромати. Няколко жени си тананикаха фалшиво: „Хълмовете гъмжат…“.

Дафни се присъедини към тях с пълно гърло, сякаш разполагаше с всичкото време на света пред себе си. Отзад полата на калугерската роба бе леко разтворена и в цепката се виждаше задникът й. Тя обаче не пропусна нито такт. Ясен и отлично овладян глас на всичко отгоре. Лиз си помисли, че ще се поболее.

Тя излезе навън, където цял куп полицаи се бяха спотаили, дебнейки нейната поява, и тази мисъл я ужаси. Искаше й се да си бъде вкъщи. С него. Искаше й се да има втори шанс в това, каквото и да бе то, което наричаха техни взаимоотношения. Дали ставаше дума за брак? За другарство? За партньорство? Пропъди мисълта, че една организирана банда престъпници, склонни и напълно способни на ужасно насилие, се нуждаеше първо от нейните услуги и след това да забрави всичко. Тя обаче си спомни убеждението на Болд, че Дани Форман се бе обърнал срещу всички и представляваше неконтролирана, непроверена част от уравнението, явно воден от желанието да вземе нещата в свои ръце. Краката й продължаваха да вървят напред, докато се упражняваше да държи главата си наведена към пода, показвайки колкото се може по-малко от лицето си, както и да усвои своята новопридобита червенокоса самоличност. Ала Лиз знаеше, че и най-обученият човек с мъка би задържал погледа си на нея предвид едрогърдестата монахиня в хлабаво закопчана роба, която се отдели от нея и се насочи към една от пътеките, където седна на един ред по средата на киносалона. Дафни Матюс и нейният показващ се от време на време задник приковаха погледите на всички във фоайето. Без съмнение това бе част от плана на Лу.